Дни на кръв и звездна светлина

Все пак тялото беше запазило известна прилика с обичайната телесна обвивка на Амзалаг – съчетаваше в себе си тигър и елен, а торсът оставаше човешки, но сега беше много по-едро. Железните опилки му бяха придали ръст и якост и съвсем основателно бяха събрани от останките на решетките, защитавали Лораменди. Наистина беше огромно туловище, нито една броня не би го побрала. Всеки мускул беше като буца, изпъкнал и очертан, а плътта му имаше сивкав оттенък. Причината беше излишъкът на желязо. Главата беше на тигър със зъби колкото кухненски ножове. Освен това имаше криле.

Ех, тези криле.

Точно заради крилете дори живите воини се нуждаеха от нови тела. Но това си беше грешка на Кару. Нали нейна беше идеята да дойдат... тук. Тя обърна поглед към прозореца и към самотната луна, очертана в неговата рамка. Полудяла ли беше? Или просто глупава? Най-вероятно. Но вече ѝ беше дошло до гуша непрекъснато да бяга от място на място в Ерец, да се крие из развалини и минни шахти и постоянно да следи небето за патрулиращи серафими. Ако продължаваше така, рано или късно щеше да си загуби ума. Освен това там нямаха никакъв шанс, досега сигурно щяха да са ги открили. Въпреки това обаче трябваше да си признае, че не обмисли всички последици от тяхното преселение.

Най-вече ямата.

Налагаше се воините да преминават през портала в небето. Затова им трябваха криле. За да стигнат дотук, крилатите носеха онези, които нямаха криле, и неведнъж отиваха и се връщаха обратно. Тия, които бяха твърде тежки, за да ги вдигнат във въздуха, бяха убити, а душите им – събрани в кандилници и в този вид пристигнаха. Този ден Кару никога нямаше да забрави. Сега, след като всички отново се събраха, на безкрилите беше поверена охраната на крепостта, докато ги преобрази, за да могат да се присъединят към набезите в Ерец.