Дни на кръв и звездна светлина

– Делото ни вече е в ход, Кару. Започна онова, за което всички се трудихме.

Тя кимна. Хлад премина през тялото ѝ. Бунт. Мъст.

– Има ли някакви новини? – попита.

– Не, но е и още рано.

Преди няколко дни Тиаго разпрати пет патрулни отряда с по шестима воини във всеки. Каква точно беше тяхната мисия, Кару не знаеше. Попита, но не се опита да спори, когато Тиаго отвърна: "Не бери грижа за това, Кару. Запази си силите за възкресяванията".

Не беше ли сторил същото и Бримстоун? Той беше оставил Войнолюбеца да води войната, както сега тя оставяше организирането на бунта в ръцете на Вълка.

– Признавам, че може би съм малко настъпателен. – Тиаго подхвърли зъба във въздуха и отново го улови. – И щом ми падна случай да се кача при теб, се възползвах. Няма ли да ми позволиш да ти помогна, Кару?

– Нямам нужда от помощ.

– Но пък на мен ще ми е от помощ, ако имам какво да правя. – С тези думи Тиаго пристъпи напред и тя трябваше да се отдръпне, за да избегне нещо като внезапна прегръдка. Когато той мина покрай нея и влезе в стаята, помещението изведнъж отесня.

Стаята беше красива, или поне е била навремето. По високия таван проблясваха мозайки, а стените бяха покрити с избеляла коприна. Двата прозореца с резбовани кепенци бяха разтворени към нощното небе, а широките по три стъпки первази даваха представа колко са дебели стените на крепостта. Иначе стаята не беше много просторна; имаше други помещения, които щяха да са по-удобни за работата на Кару, но тя избра точно нея заради напречната греда, с която се залостваше вратата. Това ѝ даваше чувство за сигурност, макар сега да се оказа напълно безполезна, щом като Тиаго се озова от неправилната страна.

"Глупачка", помисли си тя. И като продължаваше да стои на прага на отворената врата, се обърна към него:

– Предпочитам да работя сама.

Той приближи работната ѝ маса. Остави тигровия зъб върху нея с едно трак! И я погледна.

– Но ти не си сама. Ние сме заедно в това начинание. – Неговата настоятелност, тази привидна искреност направо пронизваше. – Ние сме наследниците, Кару. Каквото са били баща ми и Бримстоун за нашия народ, това сме сега двамата с теб.

Тежко наследство беше това: съдбата на всички химерски раси и надеждата им за оцеляване сега бяха в техните ръце.

Химерите бяха на път да изчезнат от лицето на света. Шепата воини на Тиаго бяха последните останки от тяхната армия и единствено с подкрепата на Кару имаха някакъв шанс да окажат съпротива.

Когато се присъедини към тях, бяха малко повече от шейсетина: шепа ранени защитници на нос Армазин, оцелели след нападението, защото бяха успели да се измъкнат през минните шахти. Докато прекосяваха опустошените си земи, към тях се присъединиха и други. Повечето бяха воини, а малцина от мирното население ставаха за нещо – като ковача Айджар и няколко селски жени, които се грижеха за приготвянето на храната. И макар шейсетината оцелели да бяха нищожна сила за организиране на бунт, на тях се възлагаха много по-големи надежди.