Дни на кръв и звездна светлина

"Я гледай ти кой е станал милосърден", помисли си Кару.

– Ясно. За теб си е направо чист късмет, че се е появил резервен възкресител.

– Няма да си кривя душата, че когато те видях в руините, направо ми идваше да падна на колене. Но късмет е много слаба дума за случилото се, Кару. Това беше избавление. Тъкмо се молех на Нитид да ни даде някаква надежда, а когато отворих очи и видях теб, подобно на красиво видение, си помислих, че това е нейният отговор – да ми изпрати единствения ученик, който Бримстоун някога е имал.

Кару не би казала, че Бримстоун специално я е обучавал; тогава щеше да излезе, че е искал тя да го наследи. Тя обаче знаеше, че той би предпочел да носи сам това бреме чак до края на дните, вместо да го прехвърли на нея. Бримстоун, Бримстоун. Сякаш лека-полека прие мисълта, че него го няма, знаеше го, но идваха мигове, когато сякаш от нищото я връхлиташе увереност как душата му е в стазис[6]. Скрита някъде и очаква тя да я намери.

Това бяха мигове на сияйна надежда, но те отлитаха бързо и бяха последвани от чувството на съкрушителна вина, когато признаваше пред себе си колко силно е желала да върне обратно на Бримстоун това бреме. Егоистка.

Сега дълбоко в себе си изпитваше задоволство, че той най-сетне се е освободил от бремето си и е намерил покой. Нека вече друг го поеме. Дойде нейният ред – пък и имаше ли някой, който повече да го заслужава? Мизерията и страданията, донасяното от вятъра зловоние на ямата, самотата и изтощението, болката. Макар Бримстоун да не я готвеше за свой наследник, тя успя да научи от него достатъчно, за да се справи и сама, поне доколкото бе по силите ѝ. От ден на ден ставаше все по-умела, все по-бърза – все по-слаба, по-уморена – при това без помощта на боговете, луните или някой друг, благодаря много.

– Нитид няма нищо общо с това – прегракнало каза тя.

– Може и така да е. Сега това няма значение. Просто се опитвам да ти благодаря. – Някакъв трепетен патос се появи в леденосините му очи. Кару беше поразена от откровената интимност на момента: двамата насаме в трепкащата светлина на свещите, неговата гола кожа... и погнусата се надигна в нея с нова сила, противна като жлъчка.

– Няма за какво – отвърна. После дръпна робата му от стола и я запрати по него. – Защо не се облечеш?

След това се извърна, опитвайки се да прикрие тревогата си. Единственият звук, който наруши тишината, беше подрънкването на веригата на кандилницата, когато той я взе от масата и я окачи на куката над новото тяло на Амзалаг.

То лежеше отпреде ѝ, огромно и отпуснато. Чудовищно. Не ѝ се вярваше, че Бримстоун би се гордял с нея в този момент, но – както успя да я убеди Тиаго – това бяха чудовищни времена и бунтовниците трябваше да увеличат максимално ударната мощ на малобройната си армия.