Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Защото притежаваха кандилници. Разполагаха с души.
Кару предполагаше, че поне няколкостотин избити воини очакват възкресението си в сребърните съсъди и единствено от нея зависеше да ги вкара отново в битката.
"Ние сме заедно в това начинание", каза Тиаго. Тя го погледна твърдо и зачака в нея да се надигне познатата погнуса, но това не стана. Сигурно беше твърде преуморена.
Или пък... Фортуна просва живота на всеки като готова за обличане роба върху леглото и е въпрос на избор дали ще я носиш, или ще ходиш гол.
В другия край на стаята Тиаго беше открил ковчежето ѝ с инструменти. То имаше красива изработка, облечено бе в релефна кожа с цвят на шафран и приличаше повече на кутия за мазила и помади.
Но не беше.
Той изсипа съдържанието му върху масата. Сред пособията имаше и някои съвсем делнични предмети – карфици, малък бръснач, чукче и клещи, разбира се, но повечето бяха менгемета. Не представляваха нещо особено: само прости пиринчени скоби като тези, които Бримстоун обикновено използваше. Чак не е за вярване колко силна болка може да бъде причинена с толкова обикновени предмети, стига да си разбираш от работата. Всичките бяха специална ръчна изработка – Кару ги поръча на един ковач в медината на Маракеш, който не я попита нищо, но се досети за тяхното предназначение и многозначително ѝ се подхили, от което тя се почувства нечиста. Сякаш такова нещо можеше да ѝ достави удоволствие.
– Аз ще дам десятъка болка – каза Вълка и вместо неочаквано изчезналото отвращение Кару усети как я залива вълна на облекчение.
– Наистина ли?
– Разбира се. И преди щях да го сторя, стига да ми беше позволила да вляза. Нали не си мислиш, че ми е много приятно, като знам, че си затворена тук сама и страдаш?
"Точно така си мисля", каза си тя, но в същия миг усети внезапно колебание заради досегашните си подозрения и всички онези нощи, прекарани зад залостената врата. Тиаго щеше да осигури болката, необходима за нейната магия, и това щеше да спести собствените ѝ страдания. Как би могла да откаже такова нещо? А и той вече събличаше белоснежната си роба.
– Хайде! – Той се усмихна и тя видя в него отразена собствената си умора. – Нека го направим и да се свършва по-бързо.
Кару най-накрая се предаде. Притвори вратата с крак и тръгна към него.
17.
ДЕСЯТЪК БОЛКА
В болката има интимност. Всеки, който е утешавал някой страдащ, го знае: безпомощната нежност, прегръдката и шепотът, бавното полюляване на сплетените тела, когато двама се изправят срещу общия враг – болката.
Кару не се зае да утешава Тиаго. Нито го докосваше по-често, отколкото е необходимо, след като болката превзе тялото му. Но беше насаме с него в светлината на свещите, а той бе полугол и сломен, с потъмняло от напрежението красиво лице. Въпреки че почувства точно каквото очакваше – мрачна наслада, задето му връща дори в съвсем малка степен част от болката, която той навремето ѝ причини – това не бе всичко.
Отмъстителността беше примесена с благодарност. Сега на пода зад тях лежеше новосъздаденото тяло, току-що сътворено от зъби и болка, но като никога не тя страдаше този път.
– Благодаря – неохотно каза тя.
– За мен беше удоволствие – отвърна Тиаго.
– Дано наистина не е така. Звучи извратено.
Той уморено се засмя.
– Удоволствието не идва от болката, а от това, че спестих твоята болка.
– Колко благородно.
Кару започна да разхлабва скобите на менгемето и ръката му натежа в нейната. Мускулите му бяха толкова твърди, че едва го беше затегнала, а и сега ѝ беше трудно да ги освободи от хватката на скобите. Усети как всичко в нея се свива, докато усукваше неестествено неговия трицепс, по който остана болезнена следа. Сбърчи вежди и от устните ѝ неволно се отрони извинение.
– Съжалявам – каза и веднага ѝ се прищя да си беше прехапала езика. "Той заповяда да те обезглавят", напомни си тя. – Всъщност не съжалявам. Ти сам си го изпроси.
– Така си е – съгласи се той, разтривайки ръката си. После добави с лека усмивка: – Сега сме квит.
Кару избухна в кратък смях, който не беше съвсем лишен от веселост.
– Мечтай си!
– Мечтая го, Кару. Кару.
Смехът ѝ бързо изтля; Тиаго започваше да злоупотребява с името ѝ. Сякаш предявяваше правата си върху него. Тя понечи да му обърне гръб, понесла менгеметата, но гласът му я спря.
– Мислех си, че ако платя вместо теб десятъка болка, ще мога да... изкупя онова, което ти причиних.
Кару се втренчи в него. Вълка и изкупление?