Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
С Радка не бяха се виждали от сватбата. Стрина Груда я издебваше на чешмата или на бакалницата, но повече от минута не можеше да я задържи. Добре съм, как ще съм, казваше Радка и избързваше напред. При тези кратки срещи тя нито веднъж не погледна майка си в очите и не й каза нищо за себе си. Беше отслабнала в лице и снага толкова много, че едва удържаше пълните менци на раменете си. Стрина Груда се връщаше в къщи разплакана и казваше на мъжа си, че Радка не отива на добре. Той не даваше знак дали чува и разбира какво му говори тя. Обръщаше се настрана или излизаше навън. Но стрина Груда не го оставяше на мира, вървеше подире му и нареждаше:
— Ще я уморят тези хора, Калчо, здравето й ще вземат! На лицето й едни очи останали, отслабнала като вейка. Да отидеш да я вземеш и да я доведеш в къщи!
Веднъж като му говореше така, той я хвана за ръката и й посочи вратата.
— Не викай! — каза по навик стрина Груда. — Ох, боже, обърках се и аз! Какво искаш?
— Бубубу ал въъ! — изломоти той и взе да прави някакви знаци с ръце, а очите му се наляха със сълзи.
— Аз ли да отида?
— Ммм! Аха!
Стрина Груда наметна шала на раменете си и излезе, а той отиде да вземе от коша царевица за кокошките. Сложи няколко кочана в коритцето и преди да влезе в къщи, удари черковната камбана. Звънът отекна в стената на хамбара и отзвуча в далечината. Солен Калчо погледна към черквата и видя голямо ято гълъби да се вият високо в небето. Те правеха широки кръгове над селото и при всеки завой крилете им проблясваха от лъчите на залеза. Солен Калчо свали калпака си и помисли: „Кой ли е издъхнал, бог да го прости!“ Камбаната удари още веднъж, той влезе в къщи, седна до печката и захвана да рони царевица. Вън, на пруста, се чу някакво скимтене, вратата бавно се отвори и на прага застана стрина Груда с шала си в ръце.
— Калчо, отиде си детето ни! Радка почина, Калчо!
Слънцето бе залязло, когато двамата влязоха у Жендови. Жендовица ги посрещна разплакана на двора. Тя бе сама в къщи и не смееше да влезе при покойната. Жендо го нямаше в къщи, а Койчо от няколко месеца бе войник.
Радка лежеше на една страна с разпилени коси в ъгъла на собата, където бе изпълзяла от постелята в предсмъртните си мъки, Солен Калчо пристъпи до нея, взе я на ръце и вместо да я сложи в постелята, понесе я към вратата. Двете жени го гледаха мълчаливо и едва когато той ритна притворената врата и излезе на двора, Жендовица зави като вълчица:
— Сватооо, защо ни взимаш снахицата, защо й вампиросваш душата?
Никога не е била ваша, ни жива, ни мъртва, искаше да й каже Солен Калчо, ала не можеше. Един човек на кон бе препречил вратника, откроен като черен паметник на заревото на залеза. Солен Калчо се промуши между главата на коня и стълба на вратника. Нямаше и да го забележи, ако онзи не бе се обадил.
— Какво правиш, бе?
Солен Калчо не го чу и тръгна по улицата. Щом видя мъжа си, Жендовица го хвана за крака и започна да вика истерично:
— Взеха я! Взеха я! Върни я, за срам ни направиха!
Жендо я ритна с крак по гърдите и подкара коня в двора. После внезапно скочи на земята, върна се, хвана жена си за ръката и я повлече към къщи. В същата минута баба носеше наръч съчки, чу плач и отърча до вратника. „Гледам, Калчо носи едно дете, а Груда върви подире му и плаче като на умряло, разказваше тя отпосле. — Га се приближих, не повярвах на очите си. Калчо носи Радка, както се носи малко дете. Лицето й паднало на рамото му, косата й се разплела и стига чак до кръста му. Предния ден бях ходила у Жендови да им върна тавата, хем да видя Радка. Като се смразиха на сватбата и не си ходеха, Груда все ме караше да наминавам у Радкини, та каквото видя и чуя, да й го казвам. То и да не ходех у тях, всичко се знаеше. Къща до къща сме, да кихне някой от нас, те го чуват, някой от тях да се прозее, ние го чуваме. Гледам я Радка, залежа се, свива се като котенце под юргана, ни шава, ни приказва. Кво ти е, мар леля, питам я, а тя гледа на една страна, не отвръща. И все тъй…“
Баба пусна съчките на земята и както бе излязла на двора по роба, тръгна със стрина Груда и двете ревнаха в един глас. Към тях се присъединиха още няколко стари жени и започнаха да им пригласят. Солен Калчо вървеше пред тях, прегърнал мъртвата си дъщеря като жива, изпод тежките му стъпки се трошеше крехкият ледец, над притихналото село се носеше злокобният звън на черковната камбана. В къщи жените подкладоха огнището в пишника, напълниха казана с вода и го сложиха на огъня. Чуждите скоро си отидоха и до огнището останаха само баба и стрина Груда. Когато водата се стопли, двете пренесоха покойната, положиха я в голямото корито и започнаха да я събличат. Тялото й бе още мургаво и гъвкаво като живо и толкова смалено, че приличаше на заспало десетгодишно дете. От кръста надолу, чак до прасците, бе оплескана с гъста черна кръв, с кръв бе просмукана и ризата й. Двете жени се спогледаха покрусени, после баба каза.