Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Много ти е смешно, нали! — продължаваше Сади. — Но когато ти обясня, няма да ти е толкова смешно. — Тя млъкна, а после добави: — Съдията Ъруин се е обявил в полза на Калахън.
За около три секунди, които ми се сториха цяла седмица, се възцари пълно мълчание и само един гълъб в дъбовете, под които лежаха свинете, изгука тъжно два пъти, измъчвайки и себе си, и мен.
След това Шефа процеди:
— Копелето му мръсно!
— Пишело го във вестника — поясни Сади. — Матлок телефонира от града, за да те предупреди.
— Изменник гаден! — каза Шефа.
След това той се отдели от оградата и аз се обърнах. Реших, че тайното съвещание се закрива. И се оказах прав.
— Да вървим — каза Шефа и се упъти към къщата.
Сади тръгна редом с него, като едва успяваше да поддържа същата крачка, а аз се помъкнах след тях.
Когато стигнахме до вратника, където плодовете на сапуненото дърво се пукаха под нозете, Шефа каза на Сади:
— Разкарай ги ония.
— Тайни разчиташе да вечеря тук — каза Сади, — а Захарчо се готвеше да го откара след това до Мейсън, за да хване влака за града в осем. Нали самият ти го покани?
— Нищо, сега го разпоканвам — отвърна Шефа. — Разкарай ги всичките.
— С най-голямо удоволствие — каза Сади и мисля, че беше напълно искрена.
Тя ги разкара, и то много бързо. С подаващи се из прозорците телеса и ниско легнали задни ресори автомобилът потегли по чакълестия път и над земята се спусна тиха вечер. Аз се отправих зад къщата, където на дъба и един дирек бе вързан хамак от тел с две дъги от буре, както правят хамаците в този край на света. Свалих сакото, окачих го на дирека, пъхнах бутилката в джоба на сакото, та да не ми убива на бедрото, когато легна, и се качих на хамака.
В онзи ъгъл на двора, гдето растяха миртите, Шефа крачеше насам-натам по прашната проскубана трева. Какво да правя, който си е родил отроче, да си го кърми. А аз ще си лежа в хамака. Лежах и разглеждах дъбовите листа отдолу — поизсъхнали, сивкавозелени, а някои с ръждиви петна по тях. Тези с петната няма да се задържат дълго на клоните, ще паднат, и не от вятър, просто нишките им няма да издържат и те ще полетят надолу може би дори в разгара на деня, когато слънцето блести, въздухът не трепва и те боли от тишина — както боли мястото на извадения сутринта зъб или както те боли сърцето, когато стоиш на пресечката в очакване на зелена светлина и изведнъж си спомняш за всичко, което е било, и за онова, което би могло да бъде, ако не са се случили известни неща.
Разглеждайки все още листата, изведнъж чух сух, рязък пукот откъм плевнята. След миг — още един. Тогава разбрах какво означаваше това. Захарчо се забавляваше със своя 9,65-милиметров. Обикновено той закрепваше на някой дебел кол бутилка или консервена кутия, обръщаше се кръгом и започваше да се отдалечава от кола, хванал с лявата ръка играчката си за цевта, и продължаваше да върви отмерено с късите си крака, обути в неизменните сини панталони от серж, които висяха като торба на задника му, а последните лъчи на слънцето осветяваха голото му теме, подобно на белезникав лишей сред четинестата коса. После се спираше изведнъж, прехвърляше играчката в дясната ръка, обръщаше се светкавично, сякаш в него се отпускаше някаква пружина, и тогава играчката гръмваше и консервената кутия отхвръкваше от кола или пък бутилката се пръсваше по всички посоки. Почти неизменно. След което Захарчо ще каже: „К-к-к-к-коп-лето“, ще заклати глава и от устата му ще хвърчат слюнки.