Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
— Не съм бозаджия бе, отвръщаше той, имаме хубава во̀да. И само̀ името на селото ни Студена показва, че не бозата, а во̀дата ни е студена!
— Какво правиш, Стоилкьо, — рева му аз, — луд ли си, лягай, ще те убият!
— Яденето-о-о, господин кандидат!
— Какво ти там ядене бе, ляг-а-а-а-й!
А Стоилкьо лази ли, лази. Току се понадигне и пак полази.
Най-после пристига и ми носи кокошка и хляб. Поглеждам часовника — обядът отдавна минал! Стоилкьо се наял и мене не забравил. Каква предана ординарска душа!
— Имаш ли син, Стоилкьо, — питам, защото почвам да се досещам нещо.
— Имам, господин кандидат, и он е войник, от 40 набор!
Има място и за двама ни. Като за началство моето окопче е два пъти по-голямо от войнишкото, за да може да се подслони свръзка или подофицер, ако стане нужда да бъде повикан.
Задържам Стоилкьо. А той иска да се връща.
— Тук ще стоиш. Ти си ми ординарец, донесе ми яденето, сега нямаш друга работа.
А стрелбата е все тъй непрекъсната, все там, на шестдесет-седемдесет метра от нас и по-наляво и парчета хвърчат — било че снарядът сбърка, било че парчето сбърка — че ако ординарецът ми пристигна невредим, не зная какво би станало, ако би тръгнал да се връща.
Оставам с впечатление, че този руски батареен е луд. Стрелбата не го ли убеди, че там няма никой? Ако имаше повече луди артилеристи, щеше да има и по-малко сираци!
Вляво от нас се води бой. Днес имаме задача да приковаваме противника.
После настъпваме, доближаваме на сто крачки, а той опразнил и нашите окопи. Вървим бодро и духът у войниците, подкрепян и от отличната храна, е превъзходен.
Макар тоя нов ден да нямаме видим допир с неприятелската пехота, артилерията му, както почти всеки друг ден, от толкова дни насам, държи такава връзка с нас, че просто ни сковава. Настъпваме. Всеки ден напред и все напред!
Отново настъпваме със задача да атакуваме. Мъгла. Противникът се е окопал зад блата и ни посреща с огън. Мъглата се вдига. Ето ни срещу русите, виждаме се. Добър ден!
Че като ни зачесаха ония тежки 21 см. — баба руска! Стана само на добър ден!
Ничии снаряди досега не са действували на войниците (пък да си кажа право — и на нас) като тия, които от три седмици са на мода на румънския фронт. Друсат ли друсат! А войниците се обаждат:
— Баба руска най се друска!
Отново настъпваме. А отстъпващата им артилерия винаги ни достига и все връзка държи. Кавалерийските им части и силни патрули прикриват това непрекъснато, все след бой, неуспех, принудително или по заповед отстъпление.
Минаваме много села, може ли да се запомнят толкова нови за нас имена? Не съм щабен, не съм и ротен. Нямам карта. (Като че ли, ако я имам, кой знае колко ще я разбера!) За мен е важно, че селата остават все в гърба ми. Това не е много учтиво от моя страна, но рома̀нците да извиняват…
Окопаваме се на разни коти, чиято номерация не ми е много фамилиарна: 51 ли беше, 81 ли беше, 101 ли беше? После 16, 48, 83 — да не съм ги мерил! Минаваме разни чифлици, от които не можем да разберем нищо. От всички села пък съм запомнил само имената на Филиул, защото ми се стори някак красиво и на Команяска, може би защото се римува със Сатраяска Романяска (правилно Румъния — да живее Ромъния!)
Към последните дни на декемврий, една вечер артелчикът ни докара цяло буре първокачествен хайвер. Голяма радост! Ние, четиримата от ротата, просто се нахвърлихме върху тоя тъй скъп в София деликатес. Всеки си напълни по един тенекиен съд, който побираше най-малко три-четири кила. Ядем и поменуваме. А бурето — като че непобутнато. Какво да го правим? Разбира се, ще го дадем на войниците!
Веднага се нарежда всеки да си приготви хартия, плик, вестник, че има голям армаган да получи. Брей, какъв ли ще е тоя армаган?
Един след друг всички войници минават и доволен, загдето е могъл да угоди на изтънчените вкусове на славния Пижо, артелчикът раздава ли, раздава… по двеста, по триста, че и по четиристотин грама на човек. Девета разкладка.
Ядем хайвер, та щяхме да се съдерем. Хлябът ни за другия ден се свърши още вечерта. Хубаво нещо било това, хайверът! Чудесно нещо било това, войната!
На сутринта, съмнало-несъмнало, настъпваме. Гледам, нещо бяло ми се вижда, и друго бяло, и трето. Чудно! Какви са тия писма над окопа? Приближавам… Хайверът оставен непокътнат. Никой от войниците не пожелал и да го опита дори! От Искъро̀ по дълбоко нѐма!…