Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
Не можа да каже нищо, докато гледаше надолу към малката женствена длан, която почиваше невинно на ръката му. Тези пръсти, толкова дълги, толкова слаби и изящни, с красиво оформени нокти. Той едва се възпираше да не вземе ръцете ѝ в своите, да ги повдигне към устата си, за да вкуси сладките, фини пръстчета.
Имаше ли тя някаква представа как подобна небрежна ласка го изгаряше отвътре?
– Простете ми за нетактичността, милорд. Обикновено не говоря толкова открито.
Той вдигна поглед от ръката ѝ, към екзотичните ѝ тъмнозелени очи, които му напомняха за прекрасна лятна поляна.
– Вашият баща ви описа като най-милата девойка, която се е раждала някога.
По страните ѝ се плъзна розова сянка, която го накара да желае да докосне с устни скулите и клепачите ѝ. Да усети дъха ѝ върху езика си.
Не че някога щеше да разбере какъв вкус има тя, напомни си Дрейвън. Жени като нея водеха смъртта със себе си, а той нямаше да си позволи да изгуби контрол. Никога нямаше да остави тялото му да се ръководи от желанието, което изпълваше слабините му.
– Баща ми често преувеличава добродетелите ми, милорд.
– Но не е преувеличил красотата ви – прошепна той.
Как можа това да се изплъзне от него?
Изчервяването ѝ се задълбочи и изражението на удоволствие, което се изписа на лицето ѝ почти го погуби.
Несъзнателно той се премести към нея, желаейки да вдиша повече от нейния сладък, опияняващ, женски аромат и да усети ръцете ѝ да се увиват около него, докато той...
Отдръпни се! – крещеше умът му, преди да е изгубил още повече контрол върху себе си.
Без да каже нито дума повече, Дрейвън направи нещо, което не бе правил никога през живота си.
Той отстъпи от конфликта.
Не погледна назад нито веднъж, докато напускаше стаята, слезе по стълбите и влезе в западналата зала. Тялото му трепереше от насъбралото се желание, което тя бе събудила в него и се опита да се отърси от него.
Дори не можеше да си спомни, кога за последен път бе спал с жена, но тогава всичко бе грубо, обикновено и бързо, както бяха всички негови сблъсъци с нежния пол. Никога не бе желал да прекара повече време с една жена, отколкото бе нужно, за да успокои тялото си.
И все пак Емили бе различна. Той не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това да прекара цяла нощ, правейки любов с нея, бавно и методично, като докосва всеки сантиметър от нея с ръце, устни и език.
Каква бе причината да се чувства по този начин заради нея, той не знаеше. Току-що се бяха запознали и все пак...
За него това нямаше никакъв смисъл.
Затваряйки очи, той се облегна на студената каменна стена. Трябва да беше заради клетвата си да не я докосва.
Да, това трябваше да е.
Тя бе забраненият плод и въпреки че го изкушаваше жестоко, той нямаше да се поддаде. Бе се заклел пред Свети Петър и в честта си, че няма да я докосне нито в гнева, нито в страстта си. И щеше да остане верен на своята клетва, дори това да го доведеше до лудост!
***
Сама в покоите си, Емили седеше на малката маса пред отворения прозорец и ровеше в храната си. В действителност я бе страх да хапне каквото и да било от нея. Имайки предвид колко мръсна беше залата, тя само можеше да си представя, в колко по-лошо състояние трябва да са кухните.
Едмънд, в късните си юношески години, смени сламата на дюшека и ѝ даде нови завивки. Прислужницата ѝ Алис измете старата слама от стаята и изчисти саждите от камината. Стаята все още бе мрачна, осветена само от два стенни свещника с лоени свещи, но поне бе чиста. Затова тя накара Алис да направи постеля и за себе си в стаята, докато имат възможност да разгледат останалата част от замъка.
Докато отпиваше от горчивото вино, вратата се отвори широко.
– Дрейвън, аз... – гласът на Саймън секна щом я видя да стои до прозореца.
Емили се намръщи при нахлуването му и остави чашата си на масата.
Той повдигна вежди, оглеждайки се из стаята.
– Къде е Дрейвън?
– Не знам, милорд. Защо го търсите тук?
– Това е неговата стая.
Емили остана с отворена уста при тази новина. Тя заоглежда обикновеното легло и дървени столове с нов интерес. Защо Дрейвън ѝ бе дал своята стая?
– Той ми каза, че ще остана тук.
Саймън изглеждаше още по-объркан.
– Простете за безпокойството, милейди.
Каза той и изчезна. Емили се загледа в затворената врата. Защо, за Бога, Дрейвън трябваше да прави подобно нещо? Ако не го познаваше по-добре, щеше да си помисли, че има по-похотливи причини, но той изглежда сякаш не я забелязваше.
Не, действията му нямаха никакъв смисъл.