Човекът от остров Луис

Тази тъмна страна бе въплътена в директора. Казваше се господин Андерсън и по-брутален и жесток човек надали някога се бе раждал под слънцето. Често съм се питал как е възможно да намираш удовлетворение в тормозенето на беззащитни деца. Възпитание, го наричаше той. Щеше ми се един ден, щом порасна, да се срещна с него като с равен, да видя тогава що за мъж е.

В чекмеджето в кабинета си държеше кожен ремък с раздвоен край. Около половин метър дълъг и близо сантиметър дебел. Решеше ли да накаже някое дете, го отвеждаше по коридора до подножието на стълбището за спалните помещения. Караше го да застане на първото стъпало и да се наведе така, че ръцете му да опрат върху третото. После започваше да го шиба по задника, докато краката му не се подгънат.

В паметта ми господин Андерсън е останал като огромен мъж. За всички нас той бе гигант, макар всъщност да не беше много по-висок от икономката. С рядка пепелявосива косица, зализана назад върху тесния череп, като нарисувана отгоре му. Късо подстригани прошарени мустаци красяха горната му устна. Носеше тъмни костюми, с панталони, набръчкани над черните скърцащи обувки, които винаги известяваха приближаването му отдалеч, подобно на тиктакащия крокодил от приказката за Питър Пан. Около него вечно се носеше застоял мирис на тютюн за лула, а в ъгълчетата на устата му се събираше слюнка, ставаща все по-бяла и гъста с всяка изречена дума, колчем заговореше.

Никога не се обръщаше към нас по име. Бяхме просто „ей, момче“ или „ей, момиче“. Също постоянно използваше думи, които не разбирахме, като например „ядива“ вместо „продукти“.

За първи път го видях в кабинета, където влязохме заедно с хората, довели ни в сиропиталището. Той бе самата сладост и учтивост, докато ги уверяваше колко добре ще се чувстваме под неговите грижи. Щом обаче вратата се затвори подир тях, бързо установихме какво представляват тези грижи. Като за начало ни дръпна кратка лекция. Стояхме разтреперани върху линолеума пред голямото полирано бюро, а той седеше от другата му страна, със скръстени на гърдите ръце, в светлината на двата правоъгълни прозореца, издигащи се зад гърба му чак до тавана.

– Най-напред главните неща. Ще се обръщате към мен само със „сър“. Ясно?

– Да, сър – отвърнах.

Питър мълчеше и аз го сръчках с лакът.

– Какво? – намуси се той.

– Да, сър – подсказах му, кимвайки към господин Андерсън.

Минаха секунда-две, докато схване, сетне се усмихна.

– Да, сър.

Директорът му хвърли дълъг, студен поглед.

– Тук нямаме време да се занимаваме с паписти. Римокатолическата църква не е добре дошла. Няма да участвате заедно с останалите в пеенето на химни и четенето на Библията, а ще стоите в спалното помещение, докато молитвата не приключи. И не се настанявайте прекалено удобно, защото, ако имаме късмет, няма да останете дълго при нас. – Тук господин Андерсън се наведе напред, опрял върху бюрото свитите си юмруци, чиито кокалчета белееха в сумрака. – Но докато сте тук, помнете, че има само едно правило. – Той направи пауза за по-голям ефект и произнесе, натъртвайки върху всяка дума. – Правете. Каквото. Ви. Се. Казва. – Сетне изправи отново гръб. – Нарушите ли това правило, ще си носите последствията. Ясен ли съм?