Хюрем. Московската наложница

Александра беше изтощена от умора, мъка и страх. От обездвижването навсякъде я болеше. Беше ѝ студено. Непрекъснато се унасяше и хвърляше всичките си сили да не попадне във властта на съня. Постоянно изпращаше на мозъка си заповеди: „Не заспивай, не заспивай!“, обаче това беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Не забеляза, че щом тримата приятели на варварина заспаха, той стана и се намести до нея. В просъница видя, че мъжът я наблюдаваше втренчено. Докато вадеше бавно парцала, той запуши устата ѝ с огромната си длан. Доближи пръст до устните си и направи знак да мълчи.

— Ако обещаеш, че няма да викаш, ще си дръпна ръката.

Александра с примигване се опита да каже „обещавам“.

Мъжът бавно отдръпна ръката си, без да отделя поглед от очите ѝ. За първи път от часове момичето успя да си поеме дълбоко въздух.

— Извикаш ли, ще те убият — прошепна мъжът.

Александра поклати глава в знак, че е разбрала.

Тачам Ноян погледна към тримата мъже, които лежаха до огъня. И тримата хъркаха така, че можеха да заглушат и гръмотевица.

Мъжът отново се обърна към девойката. Александра изпадна в ужас, когато той протегна ръка към краката ѝ. Отново се погледнаха очи в очи. Онази свирепа искра в очите на мъжа беше изчезнала. А може би само така ѝ се струваше? Варваринът развърза ръцете и краката ѝ. Александра се опита да размърда схванатите си нозе. Усети как кръвта се раздвижи отново по вените ѝ, сякаш я полазиха мравки.

— Опитай се да поспиш.

Плътният глас сега изобщо не се стори плашещ на момичето.

— Не си и помисляй да бягаш — каза, посочвайки към спящите мъже. — Дори да излезеш от пещерата, преди да си направила и три крачки, ще станеш храна на гладните глутници вълци или ще замръзнеш.

— Няма да бягам — обеща шепнешком Александра.

По лицето на мъжа за момент сякаш премина усмивка.

— Спи тогава. Събирай сили за сутринта.

Пак усука около ръцете и краката ѝ развързаните парчета кожа, така че да изглеждат стегнати, и като направи отново с пръст знак да мълчи, се плъзна до огъня също толкова безшумно, както и дойде. Щом се увери, че всичко е под контрол, опря гърба си о седлото на коня и главата му се пусна. Скоро и неговото хъркане се смеси с хора на останалите мъже. Докато тежестта, която натискаше клепачите ѝ, бавно заличаваше и последните картини от действителността, единствената мисъл в главата ѝ беше: „А сега накъде?“. Дори и да избягаше, спасявайки се от този ад, къде щеше да отиде? Не знаеше къде се намира. Бяха пътували с часове на гърба на коня в бурята, която все още бушуваше навън. На небето нямаше нито луна, нито звезди. Нощният мрак и бездруго беше отнел усета ѝ за посока. Малкото момиче тихо въздъхна. Това беше първата нощ, която прекарваше далеч от майчиното ухание.