Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Какво е това? – попита Михримах.

– Канун.

– Канун ли? Какво е това?

– Името на този инструмент, синеочке моя.

– Мога ли да посвиря?

– Можеш, разбира се!

Хюрем взе кануна от музикантката, настани дъщеря си на дивана и й го подаде. Сама хвана перцата, защото бяха възголеми за малките пръстчета, а на Михримах предостави струните.

Беше истинско вълшебство.

Майка й обичаше музиката. Татко й – също. Имаше и друг инструмент, издут като огромен корем. Майка й го прегръщаше и свиреше на него: тънгър-тънгър... От време на време татко й също подхващаше песента, тананикайки тихичко заедно с нея. Това означаваше, че падишахът е в отлично настроение. Михримах обожаваше тези мигове.

Тя щипна няколко пъти струните и се зарадва на бликналите отвътре звуци. Погледът й обаче веднага помръкна.

По навъсеното й лице Хюрем усети, че с дъщеря й става нещо.

Завареше ли ги заедно, Михримах моментално се настаняваше между нея и Мерзука, този път обаче не го направи.

Отиде направо при майка си с жест, който издаваше яда й. А на Шетарет калфа, седнала на пода в краката на своята господарка, обърна гръб.

Това не предвещаваше нищо добро. Михримах да обърне гръб на Шетарет! На какво приличаше това? Трите жени се спогледаха. После извърнаха глави към дойката, като че ли да я попитат какво става. В отговор Есма само вдигна рамене. Музикантката долови внезапно натежалото напрежение, помоли с очи за разрешение, вдигна кануна и се облегна на стената.

Първа наруши мълчанието Шетарет калфа:

– Момичета! Момичета! Тичайте! Дойде нашата Михримах султааан! Донесете на моята луничка шербет и фъстъци!

Викаше към прислужниците и в същото време плюеше на четири страни против уроки, както правеше всеки път: „Пу-пу-пу-пу!“ Но и това не разнесели Михримах. Напротив, намръщи се още повече.

– Ис ис кааам!

- Приготвиха го със студена вода – опита се да я разведри Мерзука. – Капнаха и розова вода. А фъстъците са така добре изпечени!

– Не ис-кам!

Скръсти ръце пред гърдите си и впи очи в стената.

– Същата като теб! – пошепна татарката в ухото на Хюрем.

Хюрем я сръга леко с лакът.

Когато попадна в ръцете на Мерзука, Хюрем беше на възрастта на дъщеря си. Пред очите й се появи образът на Тачам Ноян. Той беше човекът, който отвлече малката Александра Анастасия Лисовска от дома й и я предаде на майката на кримския хан. В нейно присъствие беше казал:

– Вземи я, майко! Грях сторих, грабнах това невинно дете, изтръгнах го от корена. Аллах ми е свидетел, че се разкайвам. Да бяха прекършили врата ми с примка или ятаган! Да беше изсъхнала ръката, която го откъсна от дом и родина! Но кой ли е успял да поправи сторена злина, та и аз да го направя!? Няма как да ми се опрости този грях. Вземи детенцето, майко Гюлдане, и ако то поиска, отсечи ми главата. Стига да спасим това малко нещастно създание!

„Хей, вие, безчетни дни! – помисли си Мерзука. – Как бързо отлетяха годините! Тази малка, хилава, изплашена, но упорита като коза Александра расна и порасна, стана жена на най-могъщия владетел на света, дари го с трима синове и една дъщеря! Просто да не повярваш!“