Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„Но защо?“

„Не знам. Но изглежда, водим една и съща битка — или по-скоро сме водили, тъй като не виждам никакъв начин някой от нас да се измъкне оттук“.

Саймън се замисли.

„Това нещо… това нещо в Наглимунд… как изглеждаше? Какво… какво почувства, щом докосна мислите му?“

Мейгуин се съсредоточи, за да намери начин да обясни.

„То… то гореше. Имах чувството, че лицето ми е пред отвора на пещ за изпичане на тухли — страхувах се да не ме изпепели. Не долавях думи, както от теб, а… представи. Ненавист, както вече ти казах — ненавист към живота. И копнеж към смъртта, към освобождение, почти толкова силен, колкото копнежа за отмъщение. — Тя въздъхна скръбно. За момент светлинката притъмня. — Това стана, когато за първи път се разтревожих от собствените си мисли, защото аз също изпитах копнеж към смъртта — а ако вече бях мъртва, как бих могла да копнея да се отърва от живота? — Тя се разсмя с някаква горчивина, която бодна дълбоко Саймън. — Мирка да ме закриля! Дори след всичко случило се това е непонятно безумие, скъпи страннико. Че двамата с теб сме тук, в този мойхенег — употреби тя някаква хернистирска дума или понятие, което Саймън не разбра, — и разговаряме за нашия живот, макар да не сме сигурни дали все още сме живи“.

„Ние прекрачихме от света — отвърна Саймън и изведнъж всичко се промени. Усети как върху него се спуска някакво спокойствие. — Може би това е дар. За известно време ни е разрешено да прекрачим от света. Да си отдъхнем“.

Почувства се повече като себе си, както не беше се чувствал, откакто беше пропаднал в подземията от гробницата на Джон. Срещата му с Мейгуин го накара отново да се почувства като живо същество.

„Да си отдъхнем? Може би за теб е така, Саймън, а в такъв случай съм щастлива за теб. Но аз съзирам единствено сторените от мен глупости, което ме изпълва с печал“.

„Има ли още нещо, което научи от… от горящото същество?“

Изпита огромно желание да я разсее. Скръбта й заради допуснатите грешки беше всепоглъщаща и той се уплаши, че ако я обземе изцяло, отново ще остане сам.

Мейгуин потръпна едва-едва. Неподухнал вятър сякаш разроши косата й.

„Посетиха ме мисли, за които нямам думи. Представи, които не мога да опиша. Много силни, много ярки, сякаш в самата сърцевина на пламъците, които даваха живот на това привидение“.

„Какви бяха?“

Ако описваното от Мейгуин пламтящо създание беше онова, което предполагаше той, всяка улика за неговите намерения — както и за намеренията на неговия неумиращ господар — би могла да предотврати една безкрайна епоха на чернота.

„Ако изобщо успея да се върна — напомни си той. — Ако мога да се измъкна оттук“. Прогони тази тревожна мисъл. Бинабик го беше научил да прави само онова, което би могъл да направи в даден момент. „Не можеш да хванеш три риби с двете си ръце“, повтаряше му често дребосъкът.

Мейгуин се подвоуми, след което сиянието започна да се засилва.

„Ще се опитам да ти покажа“.