Гаснещ зрак [bg]

— Дори у малоумния може да припламне искра от време на време — каза Гуглата. — Спингали, бях с впечатлението, че Кулата на омразата е здрава.

— Не е моя вината, че вярваш на всичко, което ти казва Каладън Бруд. Но пък вие винаги сте били доверчива пасмина, склонни към буквалното, закоравели за фигуративното. Но това издевателство с времето, Гугла, изглежда… неразумно.

— Разумното е надценено — отвърна Гуглата. — Впрочем, Спингали, ти наистина ли ще се присъединиш към нас, когато дойде денят?

— Да. Смъртта е нещо любопитно. Дори ми е хоби, може би. Признавам известно обаяние, зловещо, несъмнено. Тази представа за плът, която отпада, меки черупки, които се разпадат, щом духът е избягал, и как тази злочестина терзае всички ви.

— Нас смъртните ли имаш предвид? — попита Варандас. — Трябва да знаеш, азатанай, че онези джагъти, които случайно се спасят от преждевременна смърт, неизбежно приемат с радост един край, когато той най-сетне дойде. Плътта е един уморен съсъд и това, което се разпада, скоро се превръща в затвор за душата. Смъртта, съответно, е облекчение. Всъщност спасение.

Тя се намръщи.

— Но защо да смущаваме една душа с несигурността на нейното безсмъртие?

— Може би за да събудим в нас ценността на вярата — отвърна Гуглата.

— Но каква ценност има вярата?

— Вярата съществува, за да смири земния свят на доказателства. Ако една смъртна плът е затвор, то и един твърде добре познат свят е такъв. Отвътре и отвън, ние желаем — и може би се нуждаем — от средство за спасение.

— Спасение, което наричаш вяра. Благодаря ти, Гугла. Ти ме просветли.

— Не прекалено много, да се надяваме — изръмжа Варандас. — За да не умре всичкото чудо в тези твои лавандулови очи.

— Красотата жадува за възхищение, Варандас, докато не ѝ омръзне.

— А не омръзва ли вече за теб, Спингали?

— Вероятно. Освен това при твърде много ласкателство обектът започва да се съмнява в искреността му, или най-малкото — в стойността му. И освен това, каква стойност има, Варандас, в това да си обект на естетическо възхищение? Аз само придавам форма на въображението ти.

— Рядък дар — отвърна Варандас.

— Не толкова рядък, колкото мислиш.

— Обликът ти на джагът те е вгорчил, азатанай. Злочестината ни е заразителна.

— Това също е вероятно. Качулати, къщата Азат в изоставения ви град е спечелила отдих. Дори пазачът призрак се е оживил. Все пак това беше рисковано начинание.

Гуглата сви рамене, седнал пред студените си пламъци.

— Направи ми услуга, Спингали, разпространи вестта. Ще бъде много скоро.

— Добре. Варандас, не биваше изобщо да спя с теб.

— Вярно, след като оставам вечно изтерзан.

— Някак патетично от твоя страна и поради това — определено непривлекателно.

— Такова е проклятието на онзи, който губи. Но засади тази земя помежду ни с надежда и виж как разцъфвам отново, понесъл сладкото ухание на радост и предчувствие.