Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Заключиха вратата. Момчетата са малко нещо оклюмани. И с пушенето какво ще правим? Защо сте си затворили прозорчето? Ами студено ни е, зле отопляват, завиваме се с палтата и все едно ни е студено. Хайде все пак, след като си допушите цигарите, да проветрим.
Тъй, тъй, всичко е както бяха ми разказвали, килиите не са се променили: сива гнъсна клозетна чиния, но все пак не кофа; канчетата са на масата, но не падат на пода от рева и вибрацията на аеродинамичните тръби в съседната сграда както тогава, тишината — да й се ненарадваш; защитена с телена мрежа силна крушка на тавана; на лавицата — черен хляб, доста е артисал, а вече се свечерява. Шпионката час по час шумоли, значи не само дежурният ни зяпа, а мнозина се сменят. Гледайте, гледайте, прибрахте ме. Само да не ви преседне.
Наблюдавам се, със задоволство забелязвам — никакви усещания на новак. Гледам съкилийниците си (новаците си мислят само за сполетялата ги беда). И двамата са млади момчета, единият — черноок, тарикатче, много пъргав, но не го свърта на едно място от опарването, казва, че го били арестували предния ден, още не се е съвзел, вторият — светлокос, не бил арестуван, само задържан, но не ми се вярва: отпуснат, подпухнал, блед, — ако не е болен, много са признаците, че отдавна лежи в затвора, така изглеждат квачките. А помежду си се държат свойски и сигурно първият всичко е разказал на втория… Не ги питам — „за какво ви прибраха“, питам ги — „в какво ви обвиняват?“. Чейнчаджии.
Още не са усетили затворническата наслада — да се разхождаш из килията. Четири малки крачки — но все пак. Ходенето, от което цял живот не съм се отказвал, — и ето че пак ми влезе в работа. Много бавно. С чуждите обувки, колкото и да ми се ще да стъпвам меко, все едно трополят като дървени. Шумолят ли, шумолят с шпионката, не могат да ми се нагледат.
Престрашиха се…
((От прокуратурата от уличен автомат Сахаровата група се обаждала от време на време, че всичко е спокойно, били им казали: „Никакъв Солженицин няма тук.“ Все повече наши прииждали в дългата ни просторна кухня, вече и чуждестранни кореспонденти, а все не идвали да правят обиск. Да го изчакват ли? На жена ми й пламнала главата: сега ли да раздаде архива на наши приятели и познати? да го напъхат в пазви, чанти и пазарски торби? А може би ония чакат тъкмо това? И всичките сега ще ги изловят един по един, ще ги натикат в леките коли, там ще ги претърсят без никаква писмена заповед и без протокол, после върви доказвай… Не, не бива да се прибързва. Ще пострадат невинни хора. (А може и да не е арест? Може пък и да се върне? Казаха — „след един час ще си дойде“. Вече се били минали три. Арестуван съм, разбира се.) Наши приятели предложили да вземат тригодишния Ермолай, за да му спестят тежките впечатления. „Нека свиква, той е Солженицин.“))
Престрашиха се. Но нима не са разбирали, че съм като ония минирани велосипеди, които ни подхвърляха германците насред пътя: лежи си достъпен, незащитен, но само да се полакомиш, да го вдигнеш — и неколцина наши загиват. Всичко отдавна е на Запад, всичко отдавна е на старт. Сега сама ще се задейства автоматичната програма: моето завещание — още два тома от „Архипелага“ — ей това „Теле“, с Третото допълнение. — Сценарият и филмът. — „Пруските нощи“. — „Пирът на победителите“, спасеният (вж. Петото допълнение). — пиесата за СМЕРШ. — Лагерната поема. — „Кръг“-9б. — Ленинските глави. — Вторият Възел… То се знае, те не могат да си представят целия обем на експлозива. Е, ще го усетите! Ако не беше всичко това, сега щях да се гърча и да се тюхкам още повече от клетия ми съсед. А сега съм спокоен. Ако наближава краят ми, нека бъде така. Надявам се, че и вашият наближава.
Момчетата ми предлагат хляб от лавицата и сухари. Май ми се е дояло. Сещам се: предлагаха ми вкъщи в 3 часа да се наобядвам, казах — не, ще поразходя Степан. Така че от сутринта не бях ял и дойдох в килията гладен и чак до сутринта нищо няма да ми дадат, вечерята отдавна е разнесена. Лош арестантски старт, преди първия ден на следствието. Излезе, че в джоба си съм нямал портмоне, нито рубла, нито копейка за лавката, толкова съм бързал! Хляб ли? ами вие? Не ни се яде. Тук го дават на корем. На корем?! Чудеса, да не повярва човек. Започвам да си чупя. След средния московски типов хляб — доста гаден хляб, клисав, специално го пекат не както трябва. Нищо, ще свикна.