Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Това е друго — каза Ранек.
Тонът му бе сериозен и той изглежда бе решил да продължи да настоява. Но после замълча и се усмихна. Не искаше да я кара да взима прибързано решение. Виждаше, че е разстроена. Не беше минало много време от раздялата и с Джондалар. Опита се да намали напрежението.
— Той е твърде мъничък, за да те топли… Но трябва да призная, че е много сладък — каза Ранек и помилва нежно главичката на зверчето.
Айла се усмихна и постави вълчето в кошницата. То моментално изскочи от нея, приземи се на пода и започна да се чеше, сетне се затича към паничката си с храна. Айла започна да сгъва бялата туника, за да я прибере. Поглади меката бяла лицева кожа и бялата, пухкава хермелинова козина, изправи малките опашки с черни връхчета и усети, че стомахът и се сви, а в гърлото и заседна буца. Очите и засмъдяха от сълзите, които с мъка удържаше да не рукнат. „Не, не е същото — помисли си тя. — Че как би могло да е същото?“
— Айла, знаеш колко много те искам и колко много съм привързан към теб — каза Ранек, застанал до нея. — Нали?
— Мисля, че знам — каза тя, без да се обръща, но притвори очи.
— Аз те обичам, Айла. Ясно ми е, че точно сега се чувстваш объркана, но искам да го знаеш. Обикнах те от първия миг, в който те видях. Искам да споделя огнището си с теб, да се събера с теб. Искам да те направя щастлива. Знам, че ти е необходимо време, за да си помислиш. Не те моля да вземеш решение, а да ми кажеш, че ще си помислиш за това… дали да ми позволиш да те направя щастлива. Ще го направиш ли? Ще помислиш ли?
Айла погледна бялата туника в ръцете си и я връхлетяха рояк мисли. „Защо Джондалар вече не иска да спи с мен? Защо престана да ме докосва, да споделя Удоволствията с мен, дори когато спеше до мен? Всичко се промени, откакто станах Мамутои. Нима той не искаше да бъда осиновена от този народ? Ако е било така, защо не ми го каза? Може и да е искал; каза, че го желае. Мислех, че ме обича. Може би вече не е така. Може би вече не ме обича. Той никога не ме е молил да се съберем. Какво ще правя ако Джондалар си тръгне без мен?“
Буцата в стомаха и бе станала твърда като камък.
„Ранек е привързан към мен и иска и аз да се привържа към него. Той е приятен, забавен, винаги ме разсмива… и ме обича. Но аз не го обичам. Де да можех да го обикна… може би трябва да опитам“
— Да, Ранек. Ще помисля — отвърна тя тихо, но със свито гърло.
Джондалар наблюдаваше как Ранек напуска очертанията на Огнището на Мамута. Високият мъж бе започнал да дебне тъмнокожия ваятел, макар че това го караше да се чувства неловко. Както в това, така и в неговото общество се смяташе за неприемливо възрастен човек да се интересува прекомерно от ежедневните дейности на другиго, а Джондалар открай време бе особено чувствителен към общоприетите норми на поведение в обществото. Неприятно му беше, че оставя впечатление за незрялост, но не можеше да стори нищо. Макар и прикрито, той постоянно наблюдаваше Айла и Огнището на Мамута.
Наперената походка и доволната усмивка на ваятеля при завръщането му в Лисичето огнище изпълниха с опасения високия чужденец. Беше сигурен, че Айла е казала или направила нещо, което е въодушевило този Мамутои, а болното му въображение го караше да си представя най-лошото.
Джондалар знаеше, че Ранек бе станал постоянен гостенин в Огнището на Мамута, откакто той го бе напуснал и се укоряваше, че му бе дал тази възможност. Искаше му се да си вземе обратно думите и всичките си глупави доводи, но беше убеден, че е твърде късно, за да могат да се оправят нещата. Чувстваше се безпомощен, но същевременно разстоянието помежду им му носеше известно облекчение.
Макар да не го признаваше пред себе си, действията му бяха мотивирани не само от простото му желание да и даде възможност сама да избере мъжа, когото желае. Беше толкова дълбоко наранен, че част от него желаеше отмъщение; щом като тя можеше да го отблъсне и той можеше да я отхвърли. Нещо повече, Джондалар също имаше нужда да направи своя избор, да види дали може да превъзмогне любовта си към нея. Откровено се питаше дали не е по-добре за нея да остане тук, където бе добре приета и обичана, вместо да иде с него при неговия народ; боеше се от собствената си реакция, ако неговият народ я отхвърлеше. Дали щеше да пожелае да сподели живота на прокуден заедно с нея? Дали щеше да му се иска да си замине, отново да остави народа си, особено след такова дълго обратно Пътуване? Или може би и той би я отхвърлил?
Ако тя обикнеше друг, той би бил принуден да я остави, и тогава нямаше да му се налага да взима такова решение. Но мисълта, че тя може да обича друг го изпълваше с такава остра, пронизваща, задушаваща, непоносима болка, че не знаеше дали би останал жив — или дали би искал да живее. Колкото повече се бореше със самия себе си, за да прикрие обичта си, толкова по-егоистичен и ревнив ставаше и толкова повече се ненавиждаше.