Ловци на мамути

Взаимодействието на конете с Айла, а с течение на времето до различна степен и с останалите хора, беше постоянен източник на изненади. Преди това на никого не бе хрумвало, че такива животни могат да откликват на подаден от човека сигнал, или че могат да бъдат обучени да идват при подсвиркване, или да бъдат яздени. Но дори конете, с цялата си привлекателност и с интереса, който будеха в обитателите на бивака, не можеха да се мерят с очарованието на бебето-вълче. Хората уважаваха вълците като ловци и в някои случаи като противници. Понякога ходеха на лов за вълци заради зимната им козина и, макар и рядко, случваше се някой човек да стане жертва на глутница вълци. Най-често вълците и хората се зачитаха взаимно и избягваха срещите помежду си. Но малките винаги излъчват особено обаяние; това е техен вроден инстинкт и източник на оцеляването им. Бебетата, включително животинските, докосват някаква вътрешна струна, предизвикваща резонанс в душата, но Вълчо — името, с което животинчето беше станало известно — притежаваше особено очарование. Още от първия ден, в който пухкавото, мъничко, тъмносиво вълче се закандилка върху нестабилните си крачка по пода на землянката, населението на бивака изпадна във възторг. Трудно бе да устоиш на напористите му бебешки номера и то скоро стана любимец на всички.

Макар че хората не го съзнаваха, за това допринесе и фактът, че навиците на човешките същества и на вълците не бяха чак толкова различни. И двата вида бяха интелигентни, социални животни, които се организираха в общи формации със сложни и динамични взаимоотношения и които допринасяха за добруването на групата, като наред с това се нагаждаха към различията на отделните индивиди. Възможно бе съществуването на уникална връзка между двата вида поради сходството на социалните им структури, както и благодарение на определени характеристики, които се бяха оформили независимо както при представителите на вълчия род, така и при хората.

Животът на Вълчо започна при необичайни и трудни обстоятелства. Бидейки единственото оцеляло вълче от котило на самотна вълчица, загубила другаря си, той никога не бе познал сигурността на вълчата глутница. Вместо близостта на братчетата от котилото или на загрижена леля или чичо, които биха се навъртали край него, когато майка му изчезваше за кратко време, то бе изживяло самота, която бе необичайна за бебе-вълче. Единственият друг вълк, когото познаваше, беше неговата майка, и споменът му за нея започна да избледнява след като Айла зае нейното място.

Но Айла бе и нещо повече. Благодарение на решението си да задържи и отгледа вълчето, тя се превърна в човешката половина на необикновената връзка, която се породи между два съвсем различни вида — вълците и хората; връзка, която щеше да доведе до фундаментални и трайни последици.

Дори и да е имало други вълци наоколо, Вълчо едва ли е могъл да установи адекватни отношения с тях — той бе твърде малък, когато го намериха. На неговата едномесечна възраст той тъкмо би започнал да излиза от бърлогата, за да се запознае с роднините си — вълците, с които щеше да се идентифицира до края на живота си. Вместо тях, в съзнанието му се запечатаха хората, конете и целия Лъвски бивак.