Ловци на мамути

Никой в бивака не знаеше какво точно мисли или чувства зверчето, дали изобщо имаше мисли и чувства, които можеха да бъдат разбрани от хората, но това нямаше значение. Народът на бивака съдеше по поведението, а от действията на Вълчо без съмнение личеше, че той безмерно обича и боготвори Айла. Където и да се намираше тя, той винаги усещаше присъствието и и само след едно нейно подсвиркване, щракване с пръсти, жест с ръка или дори кимване, той беше в краката и, вдигнал изпълнен с обожание поглед към нея, готов да изпълни и най-малкото и желание. Реакциите му бяха абсолютно непреднамерени и опрощаващи. Скимтеше безкрайно отчаян, когато Айла му се караше и изпадаше в бурен екстаз, когато тя се разнежваше. Живееше, за да привлича вниманието и. Най-много се радваше, когато тя играеше или се боричкаше с него, но и една-единствена думичка или милувка бяха достатъчни, за да го накарат да я лизне възторжено или да прояви някакъв друг признак на очевидна преданост.

Вълчо не проявяваше подобна излиятелност спрямо никого другиго. Към повечето хора се отнасяше с различна степен на дружелюбност и те бяха донякъде изненадани, че зверчето е способно на такъв широк обхват от чувства. Отношението му към Айла затвърди мнението на бивака, че тя притежава магическата способност да въздейства на животните и това засили уважението към нея.

За вълчето беше малко по-трудно да определи кой е водачът на човешката глутница. Този, който заемаше такова положение във вълчата глутница, беше обект на най-голямо внимание от страна на всички останали вълци. Приветственият ритуал, при който около водача се трупаше цялата глутница, жадуваща да го близне, да подуши козината му, да се скупчи около него, което често завършваше с всеобщ радостен вой, беше обичайното потвърждение на неговото водачество. Но човешката глутница не проявяваше такова почтително отношение към никое конкретно мъжко същество.

Вълчо забеляза, обаче, че двамата едри четириноги членове на необичайната му глутница приветстваха големия рус мъж с повече ентусиазъм, отколкото който и да било друг човек, с изключение на Айла. Освен това, неговата миризма се долавяше отчетливо до леглото на Айла и на цялата околна територия, в която влизаше и кошницата на Вълчо. При липсата на други данни, Вълчо, реши, че е най-уместно да припише водачеството на Джондалар. Това негово намерение се затвърди, когато приятелските му увъртания около мъжа бяха възнаградени с топлота и игриво отношение.

Децата, с които играеше — около половин дузина, бяха другарчетата му по котило и Вълчо често можеше да бъде намерен сред тях, обикновено в Огнището на Мамута. След като се научиха да уважават острите му малки зъби и да не предизвикват отбранителни захапвания, децата разбраха, че Вълчо обича да го държат, да го галят и да си играят с него. Той проявяваше търпимост към прекомерните им прояви на внимание и изглежда разбираше разликата между малко по-силничкото стискане, когато го носеше Нуви, и действията на Брайнан, който му дърпаше опашката, за да го чуе как ще изквичи. Първото понасяше снизходително, а второто възнаграждаваше със заплашително тракане на зъби. Вълчо много обичаше да играе и винаги успяваше да се озове в центъра на боричкащите се групички. Децата скоро разбраха, че му харесва да лови и донася неща, които те хвърляха. А когато всички капнеха от умора и, отрупани на купчина, заспяха кой където свари, вълчето често беше сред тях.