Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Барук засия.
— Великолепно.
— Да доведа ли Мамът, господарю?
— Стига да е във форма.
— Във форма е. Един момент. — Роалд излезе.
Алхимикът се усмихна.
— Както казах — засмя се той, — всички ще са там, а в този случай „всички“ е подходящ израз. — Забеляза неразбиращата физиономия на Рейк и се усмихна още по-широко. — Змиорката, милорд. Супершпионинът на Даруджистан, фигурата без лице.
— Маскирано лице — припомни му Тайст Андий.
— Ако подозренията ми се окажат верни — каза Барук, — маската с нищо няма да помогне на Змиорката.
Вратата отново се отвори и на прага се появи Мамът — в отлична форма и изпълнен с енергия, поне външно. Той кимна на Барук.
— Изтеглянето се оказа по-лесно, отколкото си представях — заяви той без предисловия. Ясният му поглед се спря на Аномандър Рейк, той се усмихна и се поклони. — Много ми е приятно. С нетърпение очаквах тази среща още от деня, в който Барук ни уведоми за предложението за съюз.
Рейк учудено погледна Барук.
— Мамът е един от членовете на Т’орруд Кабал — поясни алхимикът и отново се обърна към стареца. — Бяхме много притеснени, приятелю, с тези Древни магии, разиграли се около гробницата.
— Впримчен бях за известно време — призна Мамът, — но само в най-крайните очертания на влиянието на Омтоуз Феллак. Кроткото наблюдение се оказа подходящ курс, след като онзи, който се е раздвижил вътре, не ме забеляза.
— С колко време разполагаме? — попита твърдо Барук.
— Два, може би три дни. Дори за Джагътския тиран е нужно усилие, за да измине обратния път към живота. — Очите на Мамът се спряха на полицата. — Ах, вашата гарафа с вино е пълна и чака, както обикновено. Чудесно. — Той отиде при камината. — Случайно да сте чули нещо за моя племенник?
Барук се намръщи.
— Не. А трябваше ли? Последния път, когато го видях, детето беше, на колко, на пет години някъде?
— Ммм — каза Мамът, след като си напълни чаша с вино и отпи.
— Ами, Крокъс поотрасна малко оттогава, мога да ви уверя. Надявам се, че е добре. Той беше…
Барук вдигна ръка и залитна крачка напред.
— Какво? — попита той, изведнъж обзет от страх. — Как се казва? Крокъс? Крокъс! — Алхимикът се удари по челото. — Ах, какъв глупак съм!
Лицето на Мамът се набръчка в мъдра старческа усмивка.
— О, имате предвид онова нещо с Монетодържача, нали?
На лицето на Барук се изписа стъписване.
— Ти си знаел?
Застанал отстрани и приковал Мамът с въгленочерни очи, Рейк заговори със странно равен тон:
— Мамът, извинете ме за прекъсването. Вие ще присъствате ли на празненството на лейди Симтал?
Старецът кимна.
— Разбира се.
— Добре — каза Рейк и извади кожените ръкавици от колана си.
— Ще си поговорим тогава.
На Барук не му остана време да помисли за внезапното тръгване на Рейк. И това бе първата му грешка през този ден.
Една жена с обръсната глава и развята след нея дълга роба тичаше с писъци от портите и от едната й ръка се вееше дълга ивица кафява кожа. Адюнкта Лорн отстъпи, за да може жрицата да мине, и загледа как жената се гмурна в тълпата зад нея. Празникът се беше разпрострял извън крепостните стени на Даруджистан и главната улица на Уори гъмжеше от хора, през които трябваше да си пробива път към портата.
Тя потърка разсеяно раната от рапирата в рамото си. Пътуването й в гробницата, изглежда, беше забавило изцеряването й и в раната беше заседнала болка, студена като леда в тунела на гробницата. Лорн изгледа двамата стражи, застанали пред портата, и предпазливо се приближи към тях.
Като че ли само единият й обърна някакво внимание, а и той само й хвърли бегъл поглед, след което отново насочи вниманието си към тълпата, прииждаща от Уори. Лорн влезе в града незабелязана, просто като поредния пътник, дошъл за пролетния празник. Веднага след портата булевардът се раздвои около нисък хълм, на чието било се виждаше полусрутен храм и кула. Вдясно от него се издигаше друг хълм, очевидно градска градина с широките стъпала, изкачващи се до върха, обрасъл с дървета и окичен с многобройни фетиши и знамена, завързани по клоните на дърветата и по стълбовете на газовите фенери.
Усетът на Лорн за тези, които търсеше, беше силен и безпогрешен. Сержант Уискиджак и неговият взвод се намираха някъде зад вътрешната крепостна стена. Лорн закрачи през прииждащите тълпи; едната й ръка бе до меча, другата разтриваше подпухналата зачервена плът около раната.
Стражът при портата на Уори се отдръпна от стената, на която се беше облегнал, и направи бавен кръг по каменните плочи. Спря, намести островърхия шлем на главата си и отпусна каишката с една дупка.