Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— Прегърни ме и отмъщението ще бъде твое. Ричард Рал ще бъде твой, ще го убиеш. Прегърни ме. Предай плътта си, а заедно с нея и волята си.
Тя бе Дженсън Рал. Животът си беше неин.
— Не.
Сестрите в кръга изкрещяха, раздрани от внезапна болка. Бяха вдигнали ръце към ушите си, агонизиращи, виеха като кучета.
Святкащите очи се впериха в Дженсън. Усмивката се върна на устните, този път между острите зъби излезе дим.
— Предай се, Дженсън — избоботи гласът вледеняващата си команда, — предай плътта си. Предай волята си. И ще можеш да отмъстиш. Ричард Рал ще бъде твой.
— Не — отсече тя и се дръпна назад, съществото се примъкна към нея. Пръстите и се забиха в пръстта. — Не! Ако това е цената, която трябва да заплатя, ще пожертвам плътта и волята си. Ще го направя, щом така ще помогна да бъде освободен този свят от жестокия убиец Ричард Рал. Но няма да го направя, докато не видя, че си изпълнил желанието ми.
— Сделка? — изсъска гласът. Блясъкът в очите стана червен. — Искаш да се пазариш с мен?
— Това е моята цена. Пусни хрътките си. Помогни ми да убия Ричард Рал. Когато получа отмъщението си, ще се предам.
Съществото се ухили с кошмарна усмивка.
Между зъбите се стрелна дълъг език, облиза я с похотлива страст, мина от голите и слабини чак до гърдите. Разтърси цялото и тяло, чак до дълбините на душата и.
— Сделката е сключена, Дженсън Рал.
ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ФРИДРИХ С МЪКА СИ ПРОПРАВЯШЕ ПЪТ сред гъстите треви край езерцето и се опитваше да не мисли за стържещия глад. Но стомахът му къркореше силно и бе трудно да отклони вниманието си от него. Една риба би го задоволила чудесно, но рибата трябва да се сготви, а най-напред и да се улови. Огледа брега. Жабешките бутчета също са добър вариант. Все пак с парче изсушено месо би станало най-бързо. Де да бе извадил един сухар от раницата си при последната почивка. Така поне щеше да има нещо да смуче.
На места ивиците по-ниска трева образуваха своеобразни зелени ръкави покрай брега на езерото. Другаде се извисяваха притихнали островчета от високи тръстики. Слънцето вече преваляше зад хълмовете оттатък езерото, сред внушителните вековни дървета, подредени от отсрещната страна на пътеката, падна мрак. Въздухът беше мъртвешки спокоен, гладката повърхност на водата блестеше, позлатена от последните отблясъци на западното небе.
Фридрих поспря, за да си обтегне гърба, и се взря сред сенките между дърветата. Имаше нужда от кратка почивка, за да отпусне уморените си нозе. Трябваше да реши дали е време да мисли за пренощуване, или поне да извади един сухар от раницата си. Между дърветата блещукаше вода, завита под тънки воали прозирен мъх.
Из хълмистата местност се пътуваше леко, пътеката не губеше височина. Долу в ниското явно бе мочурливо и трудно проходимо. Блатата го отвращаваха. Извикваха в главата му болезнени спомени.
Разгони облак комари, плъпнал пред лицето му, после подпъхна пръсти под ремъците на раницата си, колебаейки се какво да предприеме — да търси място за нощувка или да продължи. Макар да бе изморен след усиленото ходене, пътуваше вече от доста време и бе влязъл във форма, готов да посрещне несгодите на новия си живот. Поне се чувстваше по-силен, отколкото първия ден.
Из пътя често се обръщаше мислено към Алтея. Описваше и с най-големи подробности гледките, които виждаше, местността, растителността, небето, надяваше се да го чуе от света, в който бе отлетяла, и да му се усмихва със златната си усмивка.
Вече мръкваше и трябваше да реши какво ще прави. Не му се пътуваше нощем. Имаше новолуние и той прекрасно знаеше, че когато залезе слънцето и небето почернее, ще падне непрогледен мрак. Нямаше облаци, така че можеше да се надява поне на малките блещукащи звезди. Непрогледният мрак го изпълваше с истински ужас. Най-много мразеше, когато е толкова тъмно, че човек не може да определи кое е горе и кое долу. Тогава се чувстваше съвсем сам.
Дори при звездно небе в непознати местности се пътува трудно. В тъмнината човек лесно може да се отклони от пътеката и да се изгуби. Което означава, че на сутринта най-вероятно ще му се наложи да си проправя път през непроходими терени или да търси пътека и в крайна сметка да не постигне нищо друго, освен загуба на време.
Най-добре да се установи за нощувка. Беше топло, така че не беше толкова наложително да пали огън, макар че вътрешно му се щеше. Но знаеше, че огънят може да привлече нежелано внимание. Нямаше представа какво може да има по тези места, а огънят се забелязва от километри. Най-добре да остане на тъмно и да пожертва удобството и уюта за сметка на сигурността. Нали разполага с цяло звездно небе.