Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Каза си, че ако продължи още малко по пътеката, най-вероятно тя ще започне да се изкачва и да излезе извън блатата, където определено би имал по-добри възможности за лагеруване с по-малка вероятност от змии. Змиите, в търсене на топлина, биха подирили близостта на заспал на земята човек. Нямаше да му е приятно да се събуди и да намери в завивките си навита на руло змия. Намести раницата на гърба си. Имаше още малко време до мръкнало, така че можеше да си позволи да повърви.
Тъкмо направи крачка и до слуха му достигна слаб звук. Не беше отчетлив, но дойде толкова не на място, че мигновено се обърна и огледа пътеката на север, откъдето му се стори, че идва. Определено не можеше да оприличи звука на нищо познато, не беше нито жаба, нито катерица или птичка. Докато напрягаше нервно слух, настана тишина.
— Вече съм твърде стар за такива начинания — измърмори под мустак и тръгна.
Другата причина, която го теглеше да върви напред, бе увереността, че е съвсем близо до целта си. Е, може би оставаха още няколко дни, нямаше как да определи със сигурност, но може пък да е съвсем близо. Ако е така, то би било глупаво да спира да нощува. Всяка минута бе ценна.
Най-малкото, което можеше да направи, бе да походи още. Ако се наложи, винаги може да си вдигне лагер, преди да е мръкнало съвсем. Каза си, че може да върви, докато съвсем престане да вижда пътеката пред себе си, а после да си опъне завивките в тревата край езерото. Все пак не му се нравеше идеята да спи на открито край пътеката — не и в сърцето на Стария свят. Не и когато знае, че наоколо може да кръстосват нощни стражи. През последните няколко дни бе забелязал доста патрулиращи части на Императорския орден.
Избягваше градовете и селата, вървеше колкото се може по-напряко към целта си. На няколко пъти му се наложи да коригира посоката. По пътя си избягваше старателно всякакви срещи с войници, защото те криеха потенциална заплаха от залавяне и разпитване. Искаше му се да вярва, че един възрастен самотен пътник едва ли би изглеждал особено подозрителен в очите на стражите, че едрите войници от Ордена едва ли биха го възприели като някаква заплаха. Но кой знае.
Пък и беше чувал, на минаване през градове и населени места, че Орденът не се нуждае от специална причина да прибере и измъчва, който си поиска и когато си поиска. А има ли мъчение, рано или късно следва и признание, ако ще да си напълно невинен. Тогава мъчителят ти се убеждава, че е бил прав, като те е задържал, и се амбицира да изтръгне от теб информация за още „заговорници с непочтени намерения“ , както говореха хората. Жестокият разпитващ никога не остава без работа и без виновници, които трябва да бъдат наказани.
Чу се някакво щракване, което накара Фридрих да се обърне рязко и да замръзне на място, напрегнал слух и зрение. Небето и езерото бяха обагрени в лилаво. Клоните, надвиснали над пътеката като разперени пръсти, готови да сграбчат непредпазливия пътник след мръкнало, не потрепваха.
Из тези гори вероятно бродеха какви ли не същества. Сигурно много от тях се будеха след дневната почивка и се готвеха да тръгнат на нощния си лов. Совите, полевките, опосумите, мечките и още цял рояк твари бяха нощни животни. Наостри уши, за да долови отново звука. Нищо не помръдваше.
Фридрих се обърна и усили ход. Сигурно е някой от горските обитатели, излязъл на лов за корени или насекоми. По-бързото темпо го задъха. Облиза пресъхналите си устни, но не постигна кой знае какъв ефект. Въпреки че беше много жаден, не искаше да спира точно сега.
Знаеше, че си въобразява. Намираше се в непозната страна, бродеше из непозната гора, а вече мръкваше. Обикновено не се стряскаше толкова от някакви си горски звуци, плашещи повечето хора. Беше прекарал в блатото с Алтея доста годинки и знаеше какво означава истинско страшилище. Знаеше, че в гората живеят безброй безобидни създания, които не пречат на никого. Вероятно и сега става въпрос именно за нещо такова. Изведнъж обаче умората му изчезна и желанието му да прекара тук нощта се изпари.
Както бързаше по пътеката, хвърли поглед през рамо. Имаше смущаващото усещане, че зад него има нещо. Че нещо го наблюдава. При тази мисъл косъмчетата по тила му настръхнаха.
Продължи да се взира, но не забеляза нищо. Зад него бе тихо. Каза си, че или нещото е твърде безшумно, или си въобразява.
Дишаше тежко, сърцето му щеше да се пръсне. Усили ход още повече. Може би, ако побърза още малко, все пак ще стигне целта си и няма да му се наложи да прекарва нощта сам из тия пущинаци.
Пак хвърли поглед през рамо.
Наблюдаваха го две очи.