Пробуждането на демона

— Така че сега се крием — продължи младият мъж. — Крием се в гората, а зимата става все по-люта. Много скоро ще изпратя всички, които не могат да се бият, на сигурно място — това вече е решено. Също така ще предупредим хората на юг за надвисналата опасност. Всъщност Пони, моята любима, която се завърна в живота ми след всички тези години, вече препуска натам със Симфония. Ала какво да правя след това, чичо Мейдър, как да постъпя оттук нататък, и аз не знам.

И той замълча, надявайки се да получи някакъв отговор, знак, каквото и да било.

— Вярвам, че с онези, които останат да се бият заедно с мен, трябва да се изправим срещу нашествениците — продължи Елбраян след малко, убедил се, че отговор няма да има. — Мога да ги превърна в нещо смъртоносно, в таен отряд, който нанася ударите си бързо и безпощадно и изчезва в нощта, преди врагът да успее да отвърне.

И този път му се стори, че духът е доволен от думите му.

— Но колко по-силни ще бъдем, ако подозренията ми се окажат верни и Туел’алфарите наистина са тук, готови да се бият заедно с нас. Знаеш ли, чичо Мейдър? Знаеш ли дали са наблизо…

Внезапно младият мъж млъкна и се загледа в огледалото, в което изведнъж заблестяха безброй свещички покрити със сняг, досущ миниатюрни снежни къщички, насред една поляна, която той добре познаваше.

— Чичо Мейдър, какво… — започна Елбраян, ала образът на призрака вече го нямаше, останали бяха само свещиците, блещукащи под ослепително бялата пелена и гаснещи постепенно, докато първо над огледалото, а после и над цялата пещера, се спусна непрогледен мрак.

Младият мъж остана вътре още дълго, обмисляйки онова, което му предстоеше. Луната отдавна беше изгряла, когато той най-сетне се показа навън, а там, играейки си с няколко камъка, го очакваше брат Авелин. На едно от близките дървета монахът беше окачил запалена факла, която хвърляше причудливи сенки върху земята.

— Студеничко е — отбеляза той. — Един истински приятел би излязъл много по-рано.

— Не знаех, че ме чакаш — отвърна Елбраян и изпитателно се вгледа в Авелин. — Всъщност дори не подозирах, че знаеш за това място.

— Камъните ми го показаха — обясни монахът и вдигна дребно късче кварц.

— Значи си ме търсил?

— Доста работа ни чака, приятелю — заяви Авелин и пазителят нямаше как да не се съгласи с него. — Това не е прост набег, не е дори обикновено нашествие.

— Обикновено нашествие? — повтори Елбраян, изненадан да чуе тези две думи заедно. — Как може едно нашествие да бъде обикновено?

— Може, ако целта му не е нищо повече от грабеж и кръвопролития. Паурите неведнъж са нахлували в Хонс-де-Беер и са върлували из земите ни, докато не заситят жаждата си за кръв и плячка. Тогава дрязгите между тях стават неудържими, войската им се разпада и те си тръгват. Пострадалите от тях земи се възстановяват и така — до следващия път. Доколкото знам, така е било винаги.