Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Всички сте свободни да отидете в Дъндалис — спокойно заяви Елбраян. — Или в Тревясал лъг, в Края на света, или където поискате да срещнете смъртта си. По тези земи има достатъчно места, където мога да лагерувам, така че няма защо да се боя, че ще ме предадете, когато гоблините изтръгнат ноктите ви един по един, а след това размажат слабините ви с ковашки чукове.
Последните думи накараха дори Юганик да пребледнее.
— Не, вие няма да ме предадете, но и аз няма да заплача заради страданията ви, нито ще изложа на опасност тези, които ще се вслушат в повеленията на разума, за да спася онези, които доброволно са отишли в устата на смъртта.
Като за първи ден беше достатъчно, реши Елбраян и като се обърна, отправи се към края на поляната, където го очакваше Брадуордън, видимо развеселен.
— Туй за ковашките чукове си го биваше — одобрително рече той вместо поздрав.
Елбраян се усмихна, ала някак насила — тревожеше го мнението на Пони за скандалджийския нрав на Юганик, както и мисълта, че тя е някъде там сам-сама.
— Доста време ще ни трябва… ще ти трябва, за да ги приведеш във форма — отбеляза кентавърът и младият мъж нямаше как да го отрече. — Макар че още помня колко ти се чудих, когато пощади тримата разбойници.
— Да, ти държеше да ги убия на място — припомни му Елбраян.
— Тъй си беше — позасрамено призна Брадуордън. — Обаче те се оказаха достойни за снизхождението ти. Отплатиха ти се десетократно за проявената милост.
— Ценни съюзници са, така е — съгласи се младият мъж.
— С тоз’ юнак ще е доста по-трудно — мрачно заяви Брадуордън и кимна по посока на Юганик, който още стоеше насред полето, а лицето му беше като буреносен облак. — Изобщо ти няма страха, ще знаеш. Защо не го отведеш навътре в гората и не му покажеш туй-онуй?
Елбраян се засмя, ала в действителност идеята на приятеля му съвсем не беше толкова лоша.
Настроението в лагера рязко се повиши, когато късно вечерта се появиха група бегълци от Края на света, повечето от които нямаха и петнайсет години. Макар и зашеметени и доста прегладнели (а някои от тях и леко ранени), те до един бяха добре, спасили се сякаш като по чудо от ужасна смърт. След като се нахраниха и споделиха впечатляващата си история, новодошлите се разположиха край огньовете, а водачите им, семейство на средна възраст, се усамотиха с Елбраян и Авелин и им разказаха в най-големи подробности всичко, което им се беше случило.
Избягали от Края на света заедно с останалите, ала нещо се объркало и им се наложило да се отделят от основната група. По-късно същата вечер се оказали приклещени от голяма група паури и двама великани в една камениста теснина.
— И тогава въздухът изведнъж почерня и се изпълни с шумно жужене, сякаш наоколо имаше милиони невидими пчели — обясни жената.
Когато всичко свършило, враговете им били мъртви до един, покрити от глава до пети от малки прободни рани.
Картина, която звучеше повече от познато на Елбраян.
— После ни поведоха през гората — допълни мъжът. — Вървяхме нощем, а денем се криехме.
— Кой беше? — нетърпеливо попита пазителят. — Кой ви доведе дотук?
Мъжът сви рамене и посочи едно момченце, заспало край близкия огън:
— Шоно каза, че бил говорил с тях. Тули, така се наричали.
— Тули? — озадачено повтори Авелин.
— Не — поправи ги Елбраян. — Не тули. А туели, туел’алфари.
Погледът му задълго се спря върху спящото дете. Още на другата сутрин трябваше да си поговори с него.
Глава 41
Буря
— Чичо Мейдър?
Чакаше вече доста отдавна, съвсем сам в сумрачната пещера, докато отвън сивият ден бързо преваляше. Не се чувстваше неудобно, понеже мястото, което използваше като Оракул (добре скрито под един кичест бор) бе съвсем сухо, дървото пък спираше хапещия северен вятър и вътре не беше толкова студено.
Въпреки това беше неспокоен и изгаряше от нетърпение да си поговори с духа на своя предшественик, да му разкаже за отговорността, с която бе принуден да се нагърби, за внезапната промяна, настъпила както в неговия, така и в живота на всички по тези земи. Неочаквано осъзна, че откакто Пони се бе върнала при него, не бе идвал при Оракула — младата жена се бе превърнала в негов довереник, пред нея той изповядваше тревогите и надеждите си, с нея се съветваше и търсеше изход от всеки проблем.
Ала сега Пони я нямаше, а той се надяваше, че този път легендарният пазител ще му даде недвусмислени отговори, както правеше тя. Прекрасно знаеше, че не така стоят нещата с Оракула, че общуването тук бе съвсем различно от онова с истински, живи хора като младата жена, ала се боеше, че този път не ще успее да открие отговорите, които търси. Този път нямаше да е достатъчно да говори за притесненията и тревогите си, докато решението, скрито и преди някъде в съзнанието му, не се избистреше окончателно. Този път имаше нужда от истинска помощ.