Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Ерик стоеше и се възхищаваше на новата наковалня и огнището. Натан и чиракът му Гюнтер показваха промените, направени след като Ерик бе напуснал. Бяха малки, но той се наслаждаваше на добрата работа на младежа. Очевидно бе добре обучен от Натан и се отнасяше към майстора си по същия начин, по който и Ерик гледаше на ковача — отношение на момче към пастрок. Собствените деца на Натан бяха убити в една почти забравена война и той полагаше особени грижи за чираците си.
— Изглеждаш във форма — каза Натан. — Хареса ли ти в армията?
— Има много неща, които не одобрявам, но… да, мисля, че харесвам реда. Чувството, че знаеш какво се очаква от теб.
Натан кимна на Гюнтер да си намери работа навън и да ги остави насаме.
— Ами убийствата?
— Не ме притесняват много — повдигна рамене Ерик. — Има мигове, когато се чувстваш, като че ли сечеш дърва за огъня. Нещо, което трябва да направиш. Понякога се плаша, като мисля за това. Но в повечето случаи е… как да кажа… грозно.
— Работил съм с много войници в живота си — кимна Натан. — Внимавай с онези, който изпитват удоволствие от касапницата. Те са подходящи, когато битката е тежка, но са като кучета пазачи — по-добре е да ги държиш на къс синджир.
Ерик вдигна очи към Натан и погледите им се срещнаха. После младежът се усмихна.
— Обещавам ти, никога няма да ми хареса.
— Тогава ще се справиш — каза Натан и на свой ред се усмихна на Ерик. — Макар че несъмнено щеше да станеш добър ковач.
— Ковачеството е нещо, което още ми доставя удоволствие. Ще ми позволиш ли да опитам…
— Натан! Ерик! — извика Ру от вратата.
— Как е тайнственият ти бизнес? — попита Ерик.
— Почти свърших — отвърна Ру и се ухили. — Още няколко нещица и съм готов да тръгваме. — Той сбърчи нос. — Из града обикалят войници. Търсят те.
Звукът от конници, влизащи в двора на хана, прекъсна отговора на Ерик. Тримата излязоха от ковачницата тъкмо когато петимата стражи на барона слизаха от конете си.
Ерик позна водача им — ефрейтора, с когото се бяха сблъскали преди два дни.
— Вие — каза той, като посочи Ру и Ерик. — Баронът иска да си поговори с вас.
Ру погледна към небето и потупа джоба на куртката си, за да се увери, че кралският документ за помилване е у него.
— Това не може ли да почака?
— Не! Но ви предлагам избор: да яздите собствените си коне или ще се радвам да ви влача зад моите.
— Ще си взема коня — каза Ру.
След няколко минути Ру и Ерик се качиха на седлата и преминаха край групата войници.
— Ей, чакайте! Къде отивате?
Те се забавиха, та ефрейторът да ги настигне, и Ерик каза:
— Пристигнахте на галоп, а конете ви са само леко запъхтени и почти не са потни. Така че едва ли сте минали и два километра, за да дойдете тук. Манфред очевидно ни очаква в старото пасище в края на града.
Ефрейторът го изгледа учудено, но преди да може да каже и дума, Ерик пришпори коня си и препусна в галоп. Ру беше на секунда след него. Отрядът потегли зад тях и седмината ездачи профучаха през града.
След няколко минути минаха между крайните постройки на източния градски квартал и както бе предположил Ерик, откриха палатката на Манфред, издигната на старото пасище, където Кралският път се пресичаше с пътя от юг.
Ерик слезе от коня и подаде юздите на войника, застанал до входа на палатката. Когато петимата конници пристигнаха, Ерик погледна ефрейтора и попита:
— Как се казваш?
— Алфред — отвърна той. — Защо?
— Просто исках да знам — усмихна се Ерик. — Наглеждай ми коня.
Двамата приятели тръгнаха към палатката. Един от войниците дръпна платнището, закриващо входа.
Вътре седеше братът на Ерик барон Манфред фон Даркмоор.
— Да си призная, мислех си, че никога повече няма да ви видя вас двамата — каза баронът и им посочи да седнат. — Особено като се имат предвид обстоятелствата на последната ни среща.
— Навремето и аз мислех така — каза Ерик.
Ру наблюдаваше природените братя. Манфред никак не приличаше Ерик, който бе впечатляващо копие на баща им. Тази прилика подтикваше още повече майката на Манфред да иска смъртта на Ерик, заради убийството на по-големия й син. Манфред се бе метнал на майка си. Тъмнокос, гъвкав и красив по някакъв особен, невротичен начин. Имаше грижливо подстригана брада — ново модно увлечение — и Ру си помисли, че изглежда малко глупаво с нея, но запази мнението си за себе си.