Хиляда и една нощ. Том II
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Киряк Цонев
- Жанр: Древневосточная литература
Электронная книга - «Хиляда и една нощ. Том II». Краткое содержание книги:
Тадж ал-Мулук наредил да му докарат най-хубавия жребец, Яхнал го той, минал по улиците и зърнал момък само по халат, който продавал себе си в робство за петнайсет динара. Сторило му се, че прилича на побратима му Саид. А това наистина бил той, само че от дългите странствания и мъките по пътищата се бил съвсем променил. Сейф ал-Мулук не го познал веднага, но наредил:
— Отведете този момък в двореца, искам да го поразпитам!
А войниците си помислили, че наредил да го отведат в затвора. „Сигурно е негов избягал мамелюк!“, рекли си те, хванали момъка, отвели го в затвора, вързали го и го оставили там.
Върнал се Сейф ал-Мулук в двореца, но забравил за Саид. Случило се един ден все пак да си спомни за него и запитал мамелюците, които го придружавали:
— Къде е младежът, който ви наредих да отведете в двореца?
— Та нали ти ни каза да го отведем в затвора!
— Такова нещо не съм ви казвал! — възкликнал той. — Казах ви да го отведете в двореца, където живея аз!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Сейф ал-Мулук изпратил да му доведат Саид.
— От коя страна си, момко? — запитал той.
— От Египет съм! — отговорил момъкът. — Казвам се Саид и съм син на везира Фарис!
Сейф ал-Мулук скочил от креслото си, прегърнал го, заплакал силно от радост и възкликнал:
— Хвала на Аллаха, братко Саид, че бях жив да те видя! Аз съм Сейф ал-Мулук, синът на цар Асим!
Саид познал своя побратим, двамата се прегърнали и се разплакали. Сейф ал-Мулук наредил да го отведат в хамама, там го изкъпали и го облекли в богати дрехи. Сложили го да седне на кресло до него и Саид заразказвал:
Братко Сейф ал-Мулук! Когато корабът ни потъна, потънаха и мамелюците! Заедно с няколко мамелюци се хванах за някаква греда. Цял месец ни носи морето, а после ни изхвърли на някакъв остров! Излязохме сред дърветата и хапнахме от плодовете им! Не забелязахме кога между нас се появиха брадати ифрити! Те ни възседнаха и наредиха:
— Вървете, от днес ще сте наши магарета!
— Онзи, който бе на гърба ми, стисна с крак шията ми. Едва не умрях! Ритна ме с другия си крак в гърба — едва не ми счупи кръста. Паднах по лице на земята, нямах сили да мръдна. Той разбра, че съм гладен, заведе ме при едно дърво, отрупано със сочни круши, и рече:
— Хапни си от тези плодове!
Ядох круши до насита и хукнах да бягам. Но едва направих няколко крачки, когато тази твар скочи и отново ме възседна. Вървях, пълзях, подтичвах, а той се смееше и подвикваше:
— Цял живот не съм виждал по-добро магаре!
Случи се един ден да наберем грозде. Събрахме го в една суха хралупа, смачкахме го вътре в нея и тя стана нещо като голяма бъчва. Изчакахме някое време, а после пак се върнахме. Слънцето бе нагрявало течността и тя се бе превърнала във вино. Започнахме да го пием, лицата ни се зачервиха, опиянени от виното, ние пеехме и танцувахме.
— Защо се зачервихте така? — запитаха джиновете. — Какво ви заставя да пеете и да танцувате? Трябва да знаем какво е това!
— Гроздов сок! — казахме ние.
Подкараха ни към една долина. Бе от край до край с лозя. Всеки грозд тежеше най-малко двайсет ратла, зърната наблъскани едно до друго. Набрахме много грозде. Там имаше една голяма дупка. Напълнихме я с грозде, стъпкахме го, направихме каквото първия път, то се превърна във вино. Ифритите пиха от него и се напиха. Насядаха по земята. Бяха около двеста. Започнахме да ги напиваме, като твърдяхме:
— Който не изпие поне още десет чаши, ще умре още днес!
И като изпиха още по десет чаши, силите им отслабнаха и ние се измъкнахме от хватката им. Събрахме сухи лозници, натрупахме ги наоколо и върху тях, запалихме огън с няколко цепеници и застанахме по-далечко да гледаме какво ще стане. След като огънят утихна, видяхме, че джиновете са се превърнали в купчина пепел.
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Саид:
Измъкнахме се от това място и тръгнахме по морския бряг. Разделихме се на две дружини. Заедно с двама мамелюци стигнахме до една гора с много дървета. Хапнахме нещо и не щеш ли — срещу нас същество с дълга снага, дълги бедра, дълги уши и очи като факли, което пасеше стадо овце. Наблизо имаше и друго стадо. Щом ни забеляза, съществото се засмя и рече: