Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

А множество са действително сърцата, на които Коледа носи поне кратки мигове на щастие и доволство. Колко много семейства, чиито членове са се пръснали надлъж и нашир по света в непрекъснатата борба за живот, се събират отново заедно с щастливи души, преизпълнени от обич и доброжелателство едни към други. Коледа — този извор на чиста и искрена наслада — кара хората да забравят ежедневните си скърби и грижи и както най-цивилизованите народи с дълбоката си вяра, така и най-примитивните диваци с грубите си обичаи я считат за една от първите радости в тяхното съществуване, отредена за благословените и щастливите! Колко много отколешни възпоминания и дремещи съчувствия пробуждат коледните празници!

Пишем сега тези редове на много мили разстояние от мястото, гдето години наред сме се събирали на този ден, кръг от близки, весели и радостни. Много сърца, що туптяха тъй щастливо тогава, са престанали вече да бият; много погледи, що искряха тъй лъчисто тогава, вече не греят; ръцете, що стискахме тогава, са вече изстинали; очите, които сме търсили тогава, са скрили светлината си в гроба; и все пак старата къща, стаята, веселите гласове и усмихнати лица, шегите, смехът, най-малките и незначителни подробности, свързани с тези щастливи мигове, се тълпят в нашата памет всеки път при настъпването на този празник, сякаш последната от тези срещи е станала едва вчера! Щастлива, щастлива Коледа, която може да ни върне обратно към очарованието на детските ни години; която може да припомни на стареца удоволствията на младостта му; която може да пренесе моряка или пътника на хиляди мили, край неговото собствено огнище, в неговия спокоен дом!

Но ето че се увличаме, погълнати от очарованието на светия празник, и оставяме мистър Пикуик и неговите приятели да чакат на студа върху покрива на Мъгълтънския дилижанс, гдето току-що са се покачили, добре загърнати в топлите си палта, шалове и шалчета. Куфарите и пътническите торби са вече прибрани, а мистър Уелър и кондукторът се мъчат да вмъкнат в предния багажник една огромна моруна (чиито размери надминават отреденото й място), грижливо увита и положена в дълъг кафяв кош с пласт слама отгоре, оставена за най-подир, за да може спокойно да почива върху половин дузина качета с първокачествени местни стриди — всички собственост на мистър Пикуик, — подредени най-изрядно в дъното на багажника. Върху лицето на мистър Пикуик е изписано напрегнато внимание, докато мистър Уелър и кондукторът се мъчат да натъпчат рибата с главата напред, после с опашката напред, после обърната нагоре, после обърната надолу, след това малко полегато, след това на една страна — но на всички тези хитрости непокорната моруна се съпротивлява най-упорито, докато кондукторът не я удря неволно по средата и тя отведнъж изчезва в багажника заедно с главата и раменете на самия кондуктор, който, не смятайки, че рибата тъй внезапно ще се откаже от пасивната си съпротива, преживява съвсем неочаквано сътресение, за неудържим възторг на всички носачи и зяпачи. Мистър Пикуик се усмихва много добродушно и вадейки от джоба на жилетката си един шилинг, замолва кондуктора, успял вече да излезе от багажника, да пие за негово здраве чаша топъл грог; при това кондукторът също се усмихва, а господата Снодграс, Уинкл и Тъпман тоже се усмихват задружно. Кондукторът и мистър Уелър изчезват за пет минути: по всяка вероятност да опитат горещия грог, защото силно дъхат на това питие, когато се завръщат; кочияшът се качва на капрата, мистър Уелър скача след него, пикуикистите придръпват палтата около нозете си, а шаловете около носовете си, ратаите отмахват чуловете от конете, кочияшът жизнерадостно се провиква: „Хайде!“, и те потеглят.