Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Други мулета бяха пристигнали малко преди тях — някои яздени от селяни, други натоварени със стоки — и бяха утъпкали снега около портите в локви кал. Седла и юзди, дисаги и нанизи от звънци, мулета и мъже, факли, фенери, ясли, кърма, каци със сирене, бурета с мед и масло, снопи от слама и какви ли не вързопи бяха струпани в безпорядък сред това кишаво блато и по стъпалата. Тук горе, в облаците, всичко се виждаше през облак и сякаш изчезваше в облак. Облак беше дъхът на хората, облак ставаше и дъхът на мулетата, облак обкръжаваше светлините, говорещите на две педи не се виждаха от облака, макар гласовете им и всички други звуци да бяха удивително ясни. Но ето че някое от набързо завързаните за халки в стената мулета ухапваше съседа си или го ритваше и цялата мъгла се раздвижваше: мъже се втурваха в нея, а оттам долитаха викове на хора и животни и зрителят не можеше да проумее какво става. Всред всичко това големият обор на манастира, който заемаше приземието и в който се влизаше през вратата, пред която беше цялата бъркотия, изригваше свой принос от облачни валма, сякаш цялата стара сграда не съдържаше нищо друго и щеше да рухне, щом ги избълва, и да остави само снега да се стеле по голия планински връх.
Докато живите пътници вдигаха врява и бързаха насам-натам, на десетина крачки от тях зад решетките на друга сграда, обвити в същия облак и отрупани със същите снежинки, лежаха в мълчание мъртвите пътници, намерени в планината. Майка, застигната от бурята преди много зими, стои още в ъгъла, с дете на гърди; мъж, замръзнал с ръка, вдигната към устата от страх или глад, години наред я притиска към сухите си устни. Страшна компания, събрана така тайнствено. Как можеше майката да предвиди тази свирепа съдба и дали си казваше: „Обкръжена от толкоз много и различни спътници, които никога не съм виждала и няма да видя и с които детето ми и аз ще живеем неразделни във великия «Сан Бернар» и ще надживеем поколенията, които ще идват да ни гледат, но никога няма да узнаят нито имената ни, нито дума за живота ни освен неговия край.“
В това време на живите пътници и през ум не им минаваше за мъртвите. Много повече ги занимаваше мисълта как да стигнат до вратата на манастира и да се сгреят на манастирския огън. Щом се отърваха от бъркотията, която вече се поуталожи, и започнаха да предават мулетата в конюшнята, те изтичаха, разтреперани от студ, по стълбите и влязоха в сградата. Вътре подът издаваше миризма на запрян добитък, подобна на миризмата в менажерия с диви животни. Минаваше се през сводести коридори, с тежки каменни колони, широко стълбище и дебели стени, прорязани от малки прозорчета — укрепления срещу планинските бури, сякаш това бяха живи неприятели. Спалните бяха мрачни, сводести и много студени, но чисти и гостоприемно подготвени за посетители. Имаше най-после и приемна, където гостите седяха и вечеряха и където масата беше винаги сложена, а високите пламъци на огъня пръскаха наоколо червена светлина.
Щом разбраха от двама млади отци в кои стаи ще преспят, пътниците се събраха около камината. Те бяха три групи: първата, най-многобройна и най-важна, бе най-бавна, та при изкачването я бе настигнала една от другите. Тя се състоеше от възрастна дама, двама белокоси мъже, две млади девойки и техния брат. Придружаваха ги (като изключим четиримата водачи) един агент по уреждане на пътуването, двама лакеи и две камериерки; тази досадна охрана бе настанена под същия покрив. Групата, която ги настигна и влезе след тях, се състоеше само от трима: една дама и двама господа. Третата група, която се беше изкачила откъм долината от италианската страна на прохода и бе пристигнала първа, се състоеше от четирима души: един червендалест, изгладнял и мълчалив, очилат германски учител, тръгнал на екскурзия с трима младежи, негови ученици, всичките пълнокръвни, червендалести, изгладнели, мълчаливи и очилати.
Трите групи насядаха около огъня, заоглеждаха се под око и зачакаха вечерята. Само един от господата, принадлежащ към тричленната група, направи опит за разговор. Като подметна думите си към предводителя на важната група, макар че се обърна към своите спътници, той забеляза с тон, който включваше всички от компанията, ако желаеха да се почувствуват включени, че денят бил дълъг и че съчувствува на дамите. Боял се, че една от дамите не била свикнала да пътува и не била достатъчно яка, та се почувствувала преуморена преди няколко часа. Че забелязал, като вървял отзад, как седяла на мулето, като че ли е крайно уморена. Как два-три пъти си позволил да попита след това един от водачите, когато оставал назад, как е дамата. Как бил възхитен, като чул, че тя си е възвърнала доброто настроение и че това било мимолетно неразположение. Как вярвал (по това време той беше вече успял да привлече очите на предводителя и се обърна към него), че ще му бъде позволено да изрази надеждата, че тя сега е добре и не съжалява, че е предприела пътуването.