Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Благодаря ви, сър — отвърна мис Дорит, заливайки се в сълзи. — Вярвам, че знам какво трябва да сторя, ако ми позволите да го сторя. Мила Еми, отвори очи, хайде, миличка! О, Еми, Еми! Толкова съм развълнувана и засрамена. Съвземи се, миличка! О, но защо още се бавят! Моля те, татко, нека да тръгваме!
Прислужникът застана между Кленъм и вратата на каретата, изрече рязко: „Позволете ми, сър!“, сгъна стъпалата и те потеглиха напред.
Книга втора
Богатство
Глава І
Спътници
Тази година през есента мракът и нощта допълзяваха до най-високите хребети на Алпите.
Откъм швейцарската страна на Санбернарския проход и по бреговете на Женевското езеро кипеше гроздобер. Въздухът беше напоен с аромата на обраното грозде. Кошници, корита и каци с грозде, разнасяни цял ден по пътища и сокаци, запълваха тесните селски входове, задръстваха тъмните и тесни селски улички. Навсякъде се търкаляха разпукани и смачкани гроздови зърна. Капналата от умора селянка, която се влачеше към дома, задянала на гръб детето си, го смиряваше със сбрани от земята зърна; идиотът, който припичаше гушата си под стряхата на дървената хижа край пътя за водопада, преживяше грозде; компаниите във всички кръчмици ядяха, пиеха и коментираха гроздето. Жалко само, че от това щедро изобилие не можеше да се усети и следа в рядкото тръпчиво вино, което все пак се правеше от това грозде.
Въздухът беше топъл и прозрачен през целия ден. Лъскави метални шпилове и куполи на църкви се провиждаха в далечината от време на време и проблясваха пред погледа, а заснежените върхове на планината бяха така ясни, че непривикналото око се мамеше в разстоянието, считаше за басни разказите за високите им зъбери и смяташе, че се достигат за няколко часа. Прочути в равнината планински върхове, от които понякога с месеци не може да се види и следа, тази сутрин се вдигаха ясни и близки в синьото небе. И сега, когато долу падаше мрак и те някак тържествено се отдалечаваха, като призраци, и когато алените багри на залеза бледнееха по тях, оставяйки ги студено бели, те все пак се очертаваха, усамотени над мъглите и сенките.
От тези самотни височини и от Санбернарския проход, който беше една от тях, настъпващата нощ пълзеше нагоре по планината като прииждаща вода. Когато най-после стигна стените на манастира „Сан Бернар“, обрулената от бурите сграда заприлича на втори Ноев ковчег, плувнал по мрачните вълни.
Тъмнината, изпреварила няколко посетители, яхнали мулета, беше стигнала дебелите стени на манастира, докато тези пътници още изкачваха планината. Както жегата на жаркия ден, която ги караше да утоляват жаждата си от потоците стопен лед и сняг, отстъпи място на пронизващия нощен разреден планински въздух, така и снежната красота от низината се замени с безплодие и пустота. Сега пътят вървеше по камениста пътека, по която мулетата се препъваха нагоре в индийска нишка и завиваха от скала на скала, като че ли се изкачваха по разбитата стълба на гигантска развалина. Не се виждаха нито дървета, нито каква да е растителност, нищо освен оскъден, мръсен кафяв мъх, замръзнал в пукнатините на скалите. Край пътя почернелите скелети на дърветата сочеха с дървените си пръсти пътя към манастира, сякаш призраците на предишни пътници, затрупани от снега, сега преброждаха местата на своята гибел. Пещерите, покрити с ледени висулки, и бараките, строени за убежища от внезапни бури, нашепваха за опасностите, които дебнеха тук; валма от мъгли бродеха хаотично, подгонени от стенещия вятър; а снегът, главната опасност в планината, срещу който се вдигаха всичките й укрепления, се стелеше бързо.
Върволицата от мулета, изтощени от дневния си труд, се виеше бавно нагоре по стръмния път; най-първото муле бе теглено за повода от водач с широкопола шапка и груб жакет, който носеше две планински тояги на рамо и разговаряше с друг водач. Между върволицата ездачи не се чуваше разговор. Острият студ, умората от пътя и някакво ново чувство на задъхване, като че ли току-що са излезли от ледена вода или хлипали от плач, ги караха да мълчат.
Най-после някаква светлина на върха на скалистата стълба проблесна през снега и мъглата. Водачите подвикнаха на мулетата, мулетата вирнаха клюмналите си глави, езиците на пътниците се развързаха и с внезапно оживление те се закатериха, заподхлъзваха и с дрънчене на хлопатари, тропот и бъбрене достигнаха портите на манастира.