Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Не сме длъжни да се подчиняваме на вихрушката!
— Опасявам се, че вече е късно.
— Така ли смяташ? — попита Шърли уплашено.
Направо оставаше без глас. Беше като смазана. Като ударена по главата с тежък предмет.
Оказваше се, че трябва да се промени изцяло. Да промени мисленето си, чувствата си, да разчисти място за душата. Да промени навиците си. Както знаем, навиците не се променят просто като ги метнеш през прозореца. Трябва да ги разплиташ бримка по бримка. Да престанеш да се страхуваш, когато любовта прелее, когато от физическо харесване се превърне просто в любов. Когато грабне сърцето, тялото и душата.
Ще се науча на себеотдаване…
С надеждата, че себеотдаването не е някаква хитрина на душата, за да офейка.
Филип лежеше неподвижно, потънал в мислите си. Доти спеше, свита в другия край на леглото, и той долавяше лекото й равномерно дишане. Чувстваше се още по-самотен. Каза си, че всъщност винаги е бил самотен. Че за него самотата е нещо естествено…
Че всъщност не е страдал от това състояние.
Но ето че изведнъж сега, посред нощ, самотата му се стори непоносима.
Прекрасният му апартамент, картините, произведенията на изкуството, успехите му… Всичко това се оказваше ненужно.
Все едно целият му живот беше ненужен…
Непоносим.
В душата му внезапно зейна бездънна пропаст, от която му се зави свят, сърцето му замря. Стори му се, че полита надолу в пропастта и пропадането няма край.
Каква полза да живее човек… запита се той, ако не живее за нищо? Ако да се живее, означава единствено да трупаме ден след ден и да си казваме, както твърдят мнозина, че не усещаме как се изнизва времето… В ума му проблесна картината на един равен, тих живот, устремен към нищото, и друг един, осеян с неравности и несигурност, в който човек полага усилия да стои изправен, бори се, за да се закрепи. Странното бе, че това, което го изпълваше с ужас, бе първата картина.
Познаваше бездънната пропаст.
Тя все по-често се разтваряше пред него, винаги посред нощ, винаги под акомпанимента на равномерното дишане на спящата Доти. Предишните нощи започваше да се върти в леглото, случваше се дори да протегне ръка към нея и съвсем леко да я прегърне, за да не я събуди, за да не се налага да разговарят, искаше само да я докосне, да намери в нея опора и после да се унесе в сън.
Този път пропастта беше много по-дълбока и по-огромна и Доти не можеше да му помогне.
Плъзгаше се неудържимо надолу.
Напъваше се да извика, но от устата му не излизаше никакъв звук.
За миг пред очите му проблесна картината, изобразяваща борбата за живот, и той се запита дали притежава смелостта да се бори за живота. Да участва в тази вечна надпревара на човечеството със съдбата. Ще умра, помисли си той, ще си отида, без да съм проявил нито капка смелост или решителност. Ще съм се задоволил да вървя послушно по определения ми житейски път: раждане, училище, блестящо образование, хубав брак, красиво дете и…
И… да съм взел поне едно решение, което да изисква мъничко смелост?
Не.
Не съм смел човек. Работил съм, печелил съм пари, но никога не съм рискувал. Дори в любовта. Заявявам, че обичам, но без да ми струва каквото и да е.
Почувства как го залива вълна на ужасяващ страх, сърцето му се сви, изби го ледена пот.
Хем стоеше на ръба на пропастта, хем се плъзгаше надолу, без да може да спре.
Стана тихо, отиде до банята да изпие чаша студена вода и се видя в огледалото. Влажно слепоочие, широко отворени очи, празен и същевременно силно уплашен поглед… Ще се събудя, сънувам кошмар. Не, беше буден, след като пиеше вода.
Животът ми минава покрай мен, а аз не се помръдвам…
Ужасът отново го сграбчи с пълна сила. Пред паникьосания му поглед се нижеха еднообразни дни и нощи, в които не се случваше нищо, в които той не правеше нищо… Нямаше представа как да прогони смразяващото го видение.
Облегна се с две ръце на умивалника и се взря в лицето на мъжа от огледалото. Струваше му се, че образът постепенно се разпада, размива се, избледнява…
С разтуптяно сърце едва дочака денят да се процеди през завесите.
Първите улични шумове…
Раздвижването в кухнята. Ани приготвяше закуската, отваряше вратата на хладилника, изваждаше бутилката с мляко, портокаловия сок, яйцата, бурканчетата конфитюр, провлачваше крака, обути в мишосиви терлици, слагаше масата, купичката с корнфлейкс за Александър.