Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Стоеше като вкопана на улицата, опряла гръб на витрината на една книжарница „Уотърстоун“ на „Пикадили“, взирайки се в минаващите край нея хора, чудейки се как ли се справят, задават ли си и те същите въпроси, да не би да съм болна, луда, изкривена, прекалено нерешителна…
Хапеше върховете на пръстите си, удряше глава с юмруци, повтаряйки безспир защо, защо?
На всяка цена трябва да говоря с Жозефин. Направо, без шикалкавене. Да й призная за случилото се. За слънчевия удар, който предшества бурята…
Когато Жозефин й бе заговорила за сърдечния си разговор с полицейския следовател Гарибалди, тя бе прихнала, разсмяла се бе с един смях, прекалено внезапен, за да е искрен, бе иронизирала Вълшебния принц и бе яхнала Чукащия принц… Сега си признаваше, че от думите на Жозефин сигурността й се бе пропукала.
Жозефин бе заета с почистването на дясното ухо на Дю Геклен, когато телефонът звънна. Отит, бе заявил ветеринарят, пускайки болезненото ухо на кучето, ще има нужда от ежедневни грижи. Затова сутрин и вечер тя почистваше ухото с антисептичен разтвор и пръскаше в розовата ушна мида жълт облак противовъзпалителен разтвор. Дю Геклен стоически не помръдваше и се взираше в нея с единственото си око, сякаш й казваше, търпя всичко това само защото идва от теб… Иначе отдавна да съм пуснал зъби!
Жозефин целуна кучето по носа и вдигна телефона.
— Жозефин, трябва да говоря с теб, спешно е… — въздъхна Шърли.
— Някакво голямо нещастие ли се е случило? — попита Жозефин, чувайки сериозния глас на приятелката си.
— Нещо такова.
— Значи, трябва да седна…
Избра един стол наблизо, за да стига с крак до Дю Геклен и да масажира корема му. Той се бе излегнал по гръб в очакване, защото молеше за прошка за лошия поглед, с който я гледаше преди малко.
— Давай, слушам те.
— Струва ми се, че съм влюбена.
— Но това е чудесно! Как изглежда? — попита Жозефин с усмивка.
— Там е работата…
— Аха… — каза Жозефин, която веднага се сети за мъжа в черно. — Брутален, непредвидим, заплашва те?
— Не, тъкмо напротив.
— Искаш да кажеш, че е нежен, мил, добър, прекрасен… Ръцете му лекуват, очите му те прегръщат, слуша те с внимание и ти се подмокряш само като те погледне?
— Точно така — потвърди Шърли мрачно.
— Но това е прекрасно!
— Ужасно е!
— Ти не си наред!
— Не ми казваш нищо ново. Затова ти се обаждам! О, Жо, помогни ми!
Жозефин оглеждаше кухненската маса — истинска манипулационна: мръсни памуци, отворени шишенца, намачкани хартиени кърпички. Да не забрави да измие термометъра, Дуг нямаше температура.
— Знаеш, че не разбирам много от тези неща — кротко напомни Жозефин.
— Напротив, всичко ти е ясно… Миналия път, когато си говорихме, а аз се правех на духовита, ти ми каза такива красиви неща. Ти обичаш със сърце, с душа и тяло. А аз не зная как да обичам. Страх ме е да го пусна, страх ме е да не ме ограби, страх ме е…
— Давай, отпусни се, говори.
— Страх ме е да не изгубя силата си… Силата, която ми е дадена по рождение. Когато застана пред него, губя ума и дума. Другите мъже не са такива.
— А, така ли? — учуди се Жозефин.
— Обзема ме желание да го захапя!
— Защото търси другата Шърли, която ти отдавна си изгубила от поглед. А той веднага я е открил.
— Също като теб ли?
— Разбира се, затова те обичам.
— Нищо не разбирам… А аз не я познавам.
— Замисли се за тази, която си била, преди животът да те принуди да влезеш в сегашната ти роля, върни се към момиченцето Шърли… Винаги научаваме по нещо, когато поразпитаме момиченцето.
— Не ми помагаш много…
— Защото не желаеш да ме чуеш.
— Яд ме е на себе си, как ме е яд само!
— За какво?
— За това, че съм толкова смешна, че не мога да се справя с това положение, толкова съм смотана! Щастлива съм и в същото време съм бясна. Толкова пъти съм си обещавала да не се влюбвам…
Жозефин се усмихна.
— Ние не решаваме тези неща, Шърли, те ни връхлитат ненадейно.