Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Който и влезе в кабинета току след момичето, което изскочи, развявайки кокетно полите си. При влизането на лицето му бяха изписани професионално съчувствие и унилост на собственик на погребално бюро, но щом разбра, че Шефа го няма, той се оживи, хвърли една усмивка и каза:
— Как вървят работите?
Отвърнах, че вървят добре.
— Виждал ли си Шефа? — попита.
Отговорих отрицателно с глава.
— Тю-у-у — възкликна и на лицето му като по магия се появиха съчувствие и мъка, — каква беда. Това се казва трагедия. Такова момче. Добро, чисто, способно. Истинска трагедия.
— Не е нужно да се упражняваш върху мен — казах.
— Представям си какво му е на Шефа — продължи той.
— Не си пукай предварително патроните, почакай да дойде.
— Къде е?
— Не знам.
— Вчера се опитах да се свържа с него, но го нямаше в резиденцията — обясни Тайни. — Казаха, че го няма и не знаят къде е. По едно време е бил в болницата, но и там не можах да го хвана. Нямаше го и в хотелите.
— Както разбирам, търсил си го много старателно.
— Да, исках да му кажа колко му съчувствуваме ние, неговите хора.
В този миг влезе комисарят по земеделието Калвин Спърлинг с още неколцина. Всички те също носеха траур на лицата си, който свалиха, щом разбраха, че Шефа го няма. Тогава се оживиха и развързаха езиците си.
— Може би няма да дойде — предположи Спърлинг.
— Ще дойде — каза твърдо Тайни. — Шефа не се дава така лесно. Той е корав човек.
Дойдоха още двамина, а подир тях — главният прокурор Мориси, заел мястото на Хю Милър след неговата оставка. Цялата стая се задими от пурите.
По едно време на вратата се появи Сади и като се подпря с една ръка на рамката, огледа събралите се.
— Здравей, Сади — обади се един от тях.
Тя не му отговори. Гледа тъй още малко, после възкликна: „Господи боже мой“ и изчезна. Чух как се хлопна вратата на нейната стая.
Приближих се до прозореца зад бюрото на Шефа и хвърлих поглед върху парка. През нощта беше валяло и сега тревата, листата на вечнозелените дъбове и дори мъхът по дърветата блестяха леко на ранното слънце, а по мокрия бетон на алеите трептяха едва забележими отражения. Целият свят — клоните на другите дървета, чиито листа вече бяха окапали, покривите на къщите и дори самото небе — имаше блед, умит, ободрен вид като лицето на човек, който дълго е боледувал, но сега се чувствува по-добре и се надява да оздравее.
Не може да се каже, че лицето на Шефа имаше точно такъв вид, когато той влезе, но това все пак дава някаква представа за него. Той не беше истински бледен, лицето му имаше само малко по-блед цвят от обикновения му и кожата на челюстите като че бе поувиснала. При бръсненето се беше порязал на едно-две места. Под очите си имаше сенки, сякаш синини от удар, които вече минаваха. Но очите му бяха бистри.
Беше минал съвсем безшумно по дебелия килим на приемната и няколко секунди стоеше на вратата, без някой да го забележи. Бъбренето не стихна постепенно, а секна насред дума. После настъпи кратка безшумна суетня — слагаха си погребалните маски, оставени временно настрана. След като ги сложиха — малко накриво от бързане, — струпаха се около Шефа и взеха да му стискат ръка. Казваха му колко много му съчувствуват. „Знаеш, Шефе, колко ти съчувствуваме всички ние, твоите хора“ — казваха те. Той отвръщаше съвсем тихо, че знае. „Да, да, благодаря“ — казваше той.
После Шефа тръгна към бюрото и те се разпръснаха пред него като вода пред носа на кораб, когато се отделя от пристана и винтът прави първите си обороти. Изправи се пред бюрото и започна да прехвърля телеграмите.
— Шефе — каза някой, — Шефе… тези телеграми… те показват какво отношение има народът към тебе.
Той не отвърна нищо.
В този миг влезе момичето с още един куп телеграми. Тя остави подноса на бюрото пред Шефа. Той прикова поглед в нея. После сложи ръка върху купа жълти хартийки, поразрови го и каза със спокоен деловит глас:
— Прибери този боклук.
Момичето прибра боклука.
Церемонията вече губеше блясъка си. Лека-полека хората се измъкваха от кабинета и се връщаха към своите въртящи се столове, които тази сутрин още не бяха затопляни. Когато Тайни понечи да излезе, Шефа го спря:
— Остани за минута, Тайни, искам да поговорим нещо.
Тайни се върна. Аз също се готвех да изляза, но Шефа повика и мен.
— Искам и ти да присъствуваш на този разговор — каза той.