Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— И при това положение колкото по-рано, толкова по-добре — казах аз, мислейки си за Луси Старк.
— Кажи-речи — отвърна Адъм. Умората започваше да действува едва сега. Той намъкна палтото си и взе чантата. — Искаш ли да те откарам?
— Не, благодаря, аз съм с колата — отвърнах. В този миг погледът ми падна на телефона. — Но ако ми разрешиш, ще използувам телефона. После ще затворя.
— Добре — каза Адъм и тръгна към вратата. — Лека нощ — добави той и излезе.
Набрах номера на Ан и й съобщих новината. Тя каза, че това е ужасно. Три-четири пъти повтори със слаб, отпаднал глас: „Това е ужасно.“ После ми благодари и затвори телефона.
Излязох от кабинета. Имах още едно задължение. Спуснах се във фоайето. Сади още беше там. Съобщих и на нея. Тя каза, че това е много лошо. Аз се съгласих.
— Няма да му е лесно на Шефа.
— За Луси ще е още по-трудно — казах аз, — защото върху нея ще паднат грижите по това пеленаче. Имай го пред вид, когато изказваш драгоценното си съчувствие.
Тя или беше много уморена, или кой знае какво, защото тези мои думи не я ядосаха. Предложих й да я откарам до града. Отвърна, че е с колата си.
— Добре, сега ще се пъхна в леглото и ще спя цяла вечност — и я оставих във фоайето.
Когато влязох в колата, вече се развиделяваше.
Нещастието с Том се случи в събота следобед. Операцията му направиха в неделя преди разсъмване. А развръзката настъпи в понеделник. Понеделника преди Деня на благодарността.
В този ден събитията се трупаха едно след друго и всичко се разреши със стремителен финал — по същия начин, както някакъв тежък товар в трюма се измъква лека-полека от закрепките си и изведнъж се сурва и пробива борда. Изпървом аз долавях някаква логика в събитията от този ден, но колкото повече те се приближаваха към развръзката си, толкова повече губех смисъла на това, което ставаше. Тази липса на логика и чувството, че някакви непонятни за мен изблици движат събитията и хората, лишаваха нещата от реалните им очертания и всичко започна да ми се струва като някакъв сън. И едва след развръзката, след като всичко се свърши, си възвърнах чувството за реалност — всъщност доста по-късно, чак когато успях да събера отделните части на главоблъсканицата и да съставя пълната картина. И в това няма нищо чудно, защото, както е известно, реалността не е функция на събитието като събитие, а е връзката на това събитие с миналите и бъдещите събития. Така, изглежда, стигаме до следния парадокс: реалността на едно събитие, което само по себе си е нереално, се определя от други събития, които сами по себе си също са нереални. Но това потвърждава само едно: че важното е насоката. И само когато разберем този принцип, можем да твърдим, че живеем, защото от него зависи осъществяването на собствената ни личност.
В понеделник отидох рано на работа. В неделя спах целия ден, станах само да хапна нещо за вечеря, гледах някакъв глупав филм и в десет и половина отново се пъхнах в леглото. Дойдох на работа с усещане за душевна чистота, каквото човек изпитва след дълъг сън.
Влязох в кабинета на Шефа. Той още не беше дошъл. Докато стоях там, влезе едно от момичетата с огромен куп телеграми.
— Всичките са съболезнования за сина — каза тя. — Валят непрекъснато.
— И ще валят цял ден — отвърнах аз.
Иначе не можеше и да бъде. Всеки още неоперил се политик, всеки общински прислужник, всеки блюдолизец, пропуснал да прочете неделния си вестник, щеше да научи за станалото от днешните вестници и да прати телеграма. Да пратиш такава телеграма, бе все едно да се помолиш. Е, не е сигурно дали от молитвата ще има някаква полза, но и вреда няма да има. Тези телеграми бяха част от системата. Както сватбените подаръци за дъщерята на политика и цветята за погребението на полицая. Част от системата беше и това, че цветята — щом вече зачекнахме тази тема — се доставяха от цветарския магазин на Антонио Джусто. Едно момиче в магазина водеше в специална тетрадка всички поръчки по повод погребението на един или друг полицай, а след погребението Тони вземаше тетрадката и сверяваше имената на осиротелите навеки приятели със своя генерален списък и ако името ти фигурира в генералния списък, имай само късмет да не се окаже в тетрадката под „Погребение на Мърфи“ — при това не става дума за някакво букетче теменужки. Тони беше добър приятел на Тайни Дъфи.