Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Настаних се в едно кресло до стената. Тайни се разположи в голямото зелено кожено кресло до бюрото, прехвърли крак връз крак, което при неговите бутове не беше лесна работа и застрашаваше не на шега опънатия по тях плат на панталоните, сложи цигара в дългото си цигаре, запали я и зачака.
Шефа не бързаше. Той седя замислен поне минута и едва тогава вдигна поглед към Тайни Дъфи. Но след това нещата се развиха много бързо.
— Няма да възложим строежа на Ларсън — каза той.
Когато най-после успя да си поеме дъх, Тайни запелтечи:
— Шефе… Шефе… не… не може така, Шефе.
— Напротив, може — отвърна Шефа, без да повишава глас.
— Не може, Шефе. Всичко вече е уредено.
— Не е късно да се разтури — каза Шефа. — Още не е късно.
— Шефе… Шефе… — едва не приплака Тайни и пепелта от цигарата му се поръси по бялата колосана риза — дал си дума за Ларсън, не можеш да я нарушаваш. Ларсън е порядъчно момче, как ще се отмяташ. Дал си дума, Шефе.
— Мога и да се откажа от нея.
— Не можеш… не можеш да се отмяташ, Шефе. Вече е късно. Късно е да се променя всичко.
Шефа стана рязко от стола си, впи поглед в Тайни и каза:
— Мога да променям каквото си искам.
В настъпилата тишина Шефа заобиколи бюрото.
— Разговорът е приключен — каза със съвсем тих дрезгав глас. — И можеш да кажеш на Ларсън да върви по дяволите.
Тайни стана. На няколко пъти отвори уста и облиза устни, като че се готвеше да заговори, но всеки път посърналото му сега лице отново се сключваше върху златните протези.
Шефа се приближи до него.
— Съобщи това на Ларсън — каза. — Ларсън ти е приятел, тъй че ти трябва да му го съобщиш. — Той ръгна с показалец Тайни в гърдите. — Да, Ларсън ти е приятел и когато му съобщаваш това, може да сложиш ръка на рамото му.
Шефа се усмихна. Ах, не очаквах да се усмихне. Но това беше студена усмивка, която не вещаеше нищо добро. С нея той сложи печат на всичко казано.
Тайни напусна кабинета. Не си направи труд дори да затвори вратата, а продължи, без да се спира, по дългия зелен килим, като постепенно се смаляваше в далечината. Накрая се изгуби.
Шефа не наблюдаваше излизането му. Навел глава, той гледаше навъсено голото бюро. След малко каза:
— Затвори вратата.
Станах и я затворих.
Не седнах отново, а останах прав между бюрото и вратата и зачаках да каже каквото имаше наум. Но той не го каза. Само ме погледна с открит и въпросителен поглед и произнесе:
— Е?
Не зная какво искаше или очакваше да чуе от мен. Впоследствие неведнъж съм мислил върху този въпрос. Сега му беше времето да кажа това, което бях длъжен да кажа на Уили Старк, някогашния чичко Уили от провинцията, а сега Шефа. Но не го казах. Само свих рамене и подхвърлих:
— Един ритник повече или по-малко не е от значение за Тайни. Той е създаден за ритници. Но Ларсън е от по-друго тесто.
Шефа продължаваше да ме гледа и пак ми се стори, че се готви да каже нещо, но въпросителното изражение постепенно изчезна от лицето му. После рече:
— Все трябва да се започне отнякъде.
— Какво да се започне?
Той още веднъж се взря внимателно в мен и отвърна:
— Няма значение.
Прибрах се в кабинета си. Така тръгна този ден. Залових се да прегледам за последен път законопроекта за данъците. Суинтън, който трябваше да представи законопроекта в сената, искаше да получи материалите в събота, но аз не си бях приготвил урока. А самият аз бях насрочил за събота среща между мен, Суинтън и Шефа, но вече знаете какво се случи. Като преглеждах законопроекта, натъкнах се на някаква несъобразност. Излязох в приемната и тръгнах към вратата на Шефа. Но машинописката ми каза, че той е в стаята на Сади Бърк. Нейната врата беше затворена. Повъртях се отпред няколко минути, очаквайки Шефа да излезе, ала той все не излизаше. По едно време иззад вратата долетя повишен глас, но после стихна.
Звънът на моя телефон ме накара да се върна в кабинета си. Беше Суинтън, който изруга, задето още не съм му занесъл материалите. Събрах книжата и слязох долу да ги дам на Суинтън. Останах при него около четиридесет минути. Когато се върнах горе, Шефа беше излязъл.
— Отиде в болницата — каза ми момичето. — Ще се върне следобед.
Погледнах към вратата на Сади, като си мислех дали пък тя няма да може да ни помогне — на нас със Суинтън. Момичето улови погледа ми и каза: