Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

След спора за тайната Майстор Синан не се появи доста време. Михримах също нямаше настроение да обсъжда скици и строежи. От една страна, умът й беше във флотилията. Колко ли от корабите щяха да се върнат обратно? Колко ли от нейните галери с тумбести бордове щяха да се завърнат като победители с юнаците си по тях?

– Аллах! – отправяше молитви всеки път. – Запази ги всичките да се върнат така, както и тръгнаха – живи и здрави!

Знаеше обаче, че войната е предопределена съдба, която надхвърли рамките на молитвите. Не си признаваше, но истината бе, че тайно се тревожеше за живота на Исмаил от Алаийе. Сигурно Исмаил беше на една от нейните галери. И сигурно искрящите му огнени очи бяха отправени в далечината да бдят за вражеските кораби.

Една нощ в леглото тя скри лице в длани и промълви: „Господи! Пази го!“

Вярно, беше се сринала. Шокът, който преживя при „Шадраван Чакмъз“, и истината за неговата болест й причиниха непоносима болки, не знаеше, че Исмаил я е скътал като жива някъде дълбоко в своето сърце.

Обидена му беше, но ето на – той беше Исмаил от Алаийе и тя искаше да е жив! Да е на нейна галера и очите му да претърсват морето. Може би като погледнеше в сините води, щеше да се сети за Михримах. Можеше нещо в гърдите му да трепне. Да чуе гласа на сирените, за които й говореше Хайредин паша, но образът на Михримах да го предпазва и той да не се хвърли в морето. А когато развъртеше ятагана пред врага, от очите му да хвърчаха искри. И да се върнеше жив и здрав. Михримах щеше да знае, че той се намира някъде наблизо, че диша същия въздух и че може би съзерцава същите звезди. Това й стигаше.

За бога! Винаги, когато се замисляше за Исмаил, пред очите й се появяваше образът на Рюстем.

Той беше кротък като агне. След онзи първи път те се бяха виждали уж случайно още три пъти. Устата му не произнасяше думичката „не“.

– На вашите заповеди, принцесо!

– Както трябва, така да бъде, принцесо!

– Имате право, принцесо!

– Вие по-добре знаете, принцесо!

– Каквото каже валиде султан, принцесо!

Един ден не издържа и го сряза:

– Рюстем ага!

Знаеше, че той полудява, ако не се обърнат към него с „паша“, но въпреки това нито един път не го назова така, не можеше да го направи. „Ага“ му стигаше. Не изпълни дори и молбата на майка си, само вдигна рамене и я подмина.

Същия ден той преви врат.

– Заповядайте, принцесо!

– Аз не се казвам „принцесо“, Рюстем ага. А Михримах!

Надяваше се, че ако се обръщаше към нея по име, може би в стената, издигната между тях, щеше да се появи пролука. „Щом няма спасение от този брак и ще се живее с него цял живот, ще трябва да се направи нещо. Как щеше да й стане съпруг мъж, който непрекъснато я нарича „принцесо“ и й се прекланя доземи. Как щеше да легне с него?

– Понякога си мислим, че забравяте името ни!

При тези думи Рюстем пусна лисичата си усмивка:

– Как може да го забравим, принцесо?

Тя тупна с крак, остави го там, където си беше, и тръгна да се прибира в харема.

Наред с това, съветите на Хюрем, от една страна, и ужилванията на Михримах, от друга, го вкараха до известна степен в пътя.