![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Първата работа бе да решат въпроса с ботушите. Поръча цял куп, натяквайки си защо не се е сетил за това по-рано. Падишахът забеляза промяната преди всички.
– Днес видях нашия зет, Хюрем ханъм – съобщи той новината на съпругата си. – Везирството му се е отразило добре. Вече не куцука!
– Не знам дали заслугата е на везирството или на умната ни дъщеря, Ваше Величество, султане мой!
Като видя, че тя се разсмя, и още повече като научи, че Михримах му е казала: „Поръчайте си специални ботуши“, той заповтаря:
– Виж я ти умницата! Гледай каква умница!
В края на краищата Рюстем вече можеше да върви до Михримах, без да се клатушка наляво-надясно.
В действителност Михримах въобще не желаеше Нурбану да види Рюстем. Но не можа да устои на настойчивите й молби:
– Нур-ба-ну не ли сес-тра? – не спираше да мрънка. – Как може крие съп-руг от сестра?
Неправилният й говор и съвсем правилно зададените въпроси умилостивяваха Михримах. И когато работата стигна до неистови молби един ден й рече:
– Добре! Ще го видиш!
Същия ден, надвечер, беше нагласена пак уж случайна среща. Koгато Рюстем се зададе срещу тях, Михримах леко докосна с лакът Нурбану.
– Ето го.
– Кой? Къде?
Стори й се странно, че момичето гледаше към Рюстем, а питаше кой.
– Онзи там, скъпа! Онзи, дето идва насам!
Нурбану го загледа, но нищо не каза. И без това не й остана време да казва каквото и да е. Рюстем се поклони подмазвачески чак до земята.
– Желая ви добро разположение на духа за цялата вечер, принцесо!
Тя прие с дежурна усмивка тази приветствена тирада и в същото време улови лисичите му погледи. Колкото и да се прикриваше, Рюстем не откъсваше очи от красивата Нурбану. Този ден Михримах разбра, че не изпитва никаква ревност. Изобщо не я интересуваше кого ще гледа Рюстем, кого – не, какво ще прави и какво – не. Към човека, за когото щеше да се омъжва, тя не таеше в себе си нищо от това, което се нарича чувство.
– Само почакай! Ще видиш как ще се промениш! Как ще се привържеш! – говореше майка й, но нямаше какво да променя.
– Нурбану! – представи му тя момичето. – Можете да я считате за землячка. Албания е близо до Венеция, нали? Нурбану наскоро пристигна от Венеция. Истинското й име е Сесилия. Ще остане вече при мен, променихме й името на Нурбану.
Лъстивите погледи на Рюстем още пъплеха по момичето. Очите му направо можеха да изскочат от орбитите си.
– Чудесно, чудесно, много уместно, принцесо!
Михримах продължи нататък и мина покрай Рюстем. Очакваше от момичето някаква реакция, някакво мнение, но такова нямаше. Нурбану вървеше до нея мълчаливо.
– Еее! Няма ли да кажеш нещо? Как го намираш?
– Традиция това у вас? – попита момичето.
– За какво питаш?
– Възрастни мъже само... малки... момичета обичат?
Изглеждаше дълбоко умислена, сякаш се опитваше сама да отговори на въпроса си:
– Синан възрастен? Рюстем възрастен? Сестрата малка.
Михримах се ядоса. Тръгна по-бързо, отдалечи се. Ето така чужденката й зашлеви истината – право в лицето. Възрастен беше Рюстем, много възрастен!
За Синан изобщо не се замисляше. Нурбану й беше казала: „Този човек обича Михримах“, но тя лично не допускаше ни най-малка вероятност това да е истина. А и да я обичаше, какво от това? От Есма бе чула, че има дъщеря на нейните години. Естествено, той обичаше и Михримах като собствената си дъщеря. Какво лошо имаше в това?
А плюс това нали беше и обидена на Майстор Синан.
– Хайде, върви! – полу на шега, полусериозно скастри строго изостаналата по-назад Нурбану. – Възрастни-невъзрастни, ето на, дават ни на тях!
***
– Пристигна главният архитект! – обявиха и това я учуди.
Изобщо не очакваше Синан да ги посети в такъв момент. Онзи спор за тайната направо се изпречи като черна котка между тях. От Есма научи, че главният архитект идваше при майка й, за да я информира как върви строежът на приюта, но си тръгваше, без да се отбие при нея.
„Няма очи!“ – си мислеше Михримах. Явно беше обиден. „Какво означаваше това? – питаше се тя, щом се сетеше за тайната. – Нямало да ми я каже дори и да му заповядам!“ Ако искаше, щеше да я каже. И Синан ага сигурно не се чувстваше добре от нейния упрек. „Заслужава си го обаче! – косеше се отвътре Михримах. – Когато му дойдело времето, тогава щял да я сподели. Виж го ти! Може пък ние тогава да нямаме време да го чуем! Така де!“
Покани го вътре гувернантката й, Михримах предпочете да остане безответна, все едно не знаеше, че е дошъл, ами просто си седи на прозореца и гледа навън. Сама не беше наясно защо го прави, но така й дойде отвътре. Той беше наказаният!