Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„Не знам. Но съм жив!“

И макар да го изрече отчасти в отговор на внезапното си мрачно предчувствие, изпита увереност — нещо макар и недоловимо, но все по-реално го свързваше със събуждащия се свят и изгубеното му тяло.

„Но нали само мъртвите пристигат тук? Само мъртвите — като мен?“

„Не. Мъртвите продължават нататък. — Саймън си помисли за Лелет, която се носеше наоколо, и осъзна, че казва истината. — Това е място за чакане — междинно място. Мъртвите продължават нататък“.

„Но как е възможно, след като аз…“

Мейгуин неочаквано млъкна.

Раздразнението на Саймън не се разсея, но той долови жизненото пламъче все още да потрепва в него, помътено, но не съвсем угаснало, и това го успокои. Знаеше, че е жив. Това беше едничкото му упование, но то беше всичко.

Усети нещо странно до себе си. Мейгуин плачеше, беззвучно, но цялата се тресеше, от което цялото й същество потрепваше и се разсейваше като връхлетян от вятъра пушек.

„Какво има?“

Колкото и странно и объркващо да беше всичко, не искаше да я загуби, но тя беше станала обезпокоително нереална. Сякаш и светлинката, която придържаше, помръкна.

„Мейгуин? Защо плачеш?“

„Защото съм глупачка — простена тя. — Тъпа глупачка!“

„Какво искаш да кажеш?“

Опита се да я докосне, да хване ръката й, но не можа да я достигне. Погледна надолу и не видя нищо, където трябваше да е тялото му. Беше необичайно, но в това призрачно място не му се стори така ужасяващо, както би било другаде. Запита се как ли изглежда на Мейгуин.

„Защо да си глупачка?“

„Защото си мислех, че знам всичко. Защото предполагах, че дори боговете очакват да видят как ще постъпя“.

„Не разбирам“.

Тя дълго не отговори. Той усети тъгата й да го залива на тласъци — последователно гневни и печални.

„Ще ти обясня, но първо ми кажи кой си и как се озова в това място. О, боговете, боговете! — Скръбта й като че ли отново щеше да я отнесе нанякъде. — Позволих си твърде много предположения. Прекалено много“.

Саймън изпълни молбата й, като започна несигурно и колебливо, придобивайки все по-голяма самоувереност, докато миналото му се завръщаше парченце по парченце в него. Изненада се, че си спомня имена, които допреди съвсем малко бяха мъгливи петънца в паметта му.

Мейгуин не го прекъсваше и докато слушаше разказа му, започна да става малко по-реална. Отново я виждаше ясно — светлите й скръбни очи, стиснатите й устни, сякаш за да не им позволи да се разтреперят. Запита се кой ли я обича, защото със сигурност беше жена, която някой би могъл да обича. Кой скърбеше за нея?

Когато заговори за Сесуад'ра и за идването на граф Еолаир от Хернисадарк, тя за първи път наруши мълчанието си и го помоли да й разкаже повече за графа и казаното от него.

Когато Саймън описа Адиту и какво беше разказала ситката за препускащите към Хернистир Деца на зората, Мейгуин отново се разрида.

„Мирка, вестителка на дъжда! Тъкмо от това се боях. Почти съсипах народа си с моята лудост. Аз не умрях!“