Съдбовният кораб [bg]

— Сър, не може ли да изпратите… — започна умолително Уинтроу.

Кенит силно потупа ръката на Ета. Тя схвана намека.

— Недей да мрънкаш, Уинтроу — скастри го тя. — Няма да спечелиш нищо, ако стоиш тук и се оставиш на Мълния да те изтезава. Тя си играе с теб като котка с мишка, а ти не притежаваш здравата преценка да си тръгнеш. Така че Кенит го прави вместо теб. Ела. Ти имаш дарбата да говориш умело и ще можеш да предадеш заповедта на Соркор така, че да не се почувства пренебрегнат.

Кенит слушаше с възхищение. Тя успяваше изключително вещо да изкара Уинтроу едновременно глупав и егоистичен заради това, че му се противопоставяше. Вероятно беше женски талант. Имаше време, когато майка му му говореше така, като оставяше на нотката нетърпение да си проличи, така че да го убеди в грешката му. Той отблъсна спомена. Колкото по-скоро Парагон изчезнеше, толкова по-добре. От много години в него не се бяха размърдвали така неприятно толкова много погребани спомени.

Уинтроу погледна несигурно от единия към другия.

— Но аз се надявах да присъствам, когато Кенит се срещне…

— Ще изглежда сякаш те излагаме на показ като заложник. Иска ми се да видят, че доброволно си се присъединил към екипажа ми, без принуда. Освен ако… — Кенит спря и отправи особен поглед към Уинтроу. — Желаеш ли да напуснеш кораба? Желаеш ли да си тръгнеш с тях? Ако е така, трябва само да кажеш. Могат да те върнат обратно в Бингтаун или в твоя манастир…

— Не. — Дори Ета изглеждаше изненадана от бързината, с която Уинтроу отговори. — Мястото ми е тук. Вече го знам. Нямам желание да си тръгвам. Сър, ще остана до вас и ще бъда свидетел на сътворяването на Пиратските острови в признато кралство. Чувствам… Чувствам, че тук е мястото, където Са е предопределил да бъда. — Сведе поглед надолу към палубата за момент, смълчан. После отново срещна сериозния поглед на Кенит. — Ще отида при Соркор, сър. Веднага ли?

— Да. Бих искал да се задържи на разстояние, където е в момента. Увери се, че го е разбрал. Без значение какво види, трябва да ме остави аз да се оправя.

Той остана загледан след тях, докато забързано се отдалечаваха, след което зае мястото на Уинтроу при парапета.

— Защо изпитваш такова удоволствие да тормозиш момчето? — попита той кораба с развеселена толерантност.

— Той защо настоява да ме занимава с обсесията си спрямо Вивачия? — изръмжа в отговор корабът. Тя извърна глава, за да се вгледа в пристигащия Парагон. — Какво беше толкова удивително в нея? Защо не може да ме приеме на нейно място?

Завист? Ако разполагаше с повече време, щеше да е интересна възможност за изследване. Той подмина въпроса ѝ.