Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
— Първо се покланяме един на друг, Хари — продължи Волдемор, като се понаведе малко, но змийското му лице остана обърнато към момчето. — Хайде, етикетът трябва да се спазва… Дъмбълдор би искал да покажеш колко добре си възпитан… Поклони се на смъртта, Хари…
Изпод качулките наоколо се чу хихикане, Волдемор изкриви своята уста без устни в усмивка. Хари не се поклони. Нямаше да позволи на злодея да го унижи, преди да го убие… нямаше да му достави това удоволствие…
— Поклони се, казах! — повтори Волдемор, вдигна пръчката си и Хари усети как гръбнакът му се огъва, сякаш невидима ръка го натискаше грубо напред, а смъртожадните се кискаха още по-силно.
— Много добре! — омекна гласът на Волдемор и когато отново вдигна пръчката си, натискът върху Хари изчезна. — А сега се изправи насреща като мъж… горд и с високо вдигната глава, както умря баща ти… Ето, започваме… дуела!
Волдемор пак вдигна пръчката си и преди Хари да успее да направи каквото и да е, за да се брани, преди да се помръдне дори, отново бе ударен от проклятието Круциатус. Болката бе толкова страшна, така всепоглъщаща, че той загуби представа къде се намира… Нажежени до бяло ножове пробиваха всеки сантиметър от тялото му, главата му всеки миг щеше да се пръсне от болка, никога не бе пищял толкова силно…
Изведнъж болката изчезна. Хари се обърна и с мъка се изправи на крака, треперейки неудържимо като Опаш, след като си отсече ръката. Залитна неволно към стената от поддръжници на Волдемор, вперили очи в него, а те го блъснаха отново към своя господар.
— Малка почивка — обяви Волдемор с разширени от злорадство цепки на ноздрите, — да си поемеш дъх… Боли ли, Хари? Не искаш да го правя отново, нали?
Хари не отговори. Щеше да умре като Седрик… това издаваха тези безмилостни червени очи… щеще да умре, нищо не може да се направи… само че няма да приеме играта на Волдемор. Няма да му се подчинява… няма да го моли…
— Попитах те дали искаш да го направя отново — тихо повтори Волдемор. — Отговори ми!_ Империо!_
За трети път през живота си Хари усети как всички мисли изчезнаха от главата му… О, какво блаженство било да не мисли, да плува в пространството като насън!… Само кажи „не“… отговори „не“… само едно „не“…
Няма, каза му друг, по-силен глас някъде от дълбините на съзнанието му, няма да отговоря…
Само отговори „не“…
Няма да го направя, няма да го кажа…
— Отговори „не“…
— НЯМА!
Думата изскочи сама от устата на Хари, проехтя из гробището, а сънливата лекота изведнъж го напусна, като че го поляха с ледена вода… внезапно се върна болката от проклятието по цялото му тяло… върна се и съзнанието къде се намира и какво го чака…
— Няма ли? — тихо попита Волдемор, а смъртожадните спряха да се хилят. — Няма да кажеш „не“? Покорството е добродетел, Хари, и аз съм длъжен да те науча на нея, преди да умреш… може би с още една малка доза болка…
Волдемор вдигна пръчката си, но този път Хари бе готов. С рефлексите, придобити на тренировките по куидич, той се хвърли странично на земята, претърколи се зад каменната надгробна плоча и чу как тя изтрещя от удара на проклятието, предназначено за него.
— Няма да си играем на криеница, Хари — чу този път по-близо тихия леден глас на Волдемор, а изпод качулките пак се разнесе хихикане. — Не можеш да се скриеш от мен. Да разбирам ли, че си се изморил от дуела? Да разбирам ли, че предпочиташ да приключим веднага, Хари? Излез, Хари… излез и участвай в играта… няма да трае дълго… може дори да не боли… Не знам как е… никога не съм умирал…
Хари се свиваше зад плочата и си мислеше, че това е краят. Нямаше надежда… нямаше помощ отникъде. Чувайки приближаващите стъпки на Волдемор, той осъзна само едно нещо, по-силно и от страха, и от здравия разум — няма да умре свит като дете, което играе на криеница, не и на колене в краката на Волдемор… Ще умре изправен като баща си и ще се отбранява докрай, колкото и обречена да бе всяка отбрана…
Хари не дочака змийското лице на Волдемор да се появи иззад надгробната плоча, а се изправи… Стисна здраво пръчката в ръка, насочи я напред и изскочи встрани от прикритието си точно срещу противника.
И Волдемор бе готов да атакува. Едновременно с вика на Хари „Експелиармус!“ той кресна „Авада Кедавра!“.
Излетяха два лъча светлина — зелен от пръчката на Волдемор и червен от пръчката на Хари, — които се срещнаха във въздуха… Изведнъж пръчката на Хари започна да трепери, като че ли по дължината й протичаше електрически заряд, дланта му залепна за нея — и да искаше, не можеше да я пусне… В следващия момент двете магически пръчки бяха свързани от лъч светлина — нито червена, нито зелена, а яркозлатиста… Изумен, Хари я проследи с поглед и видя, че дългите бели пръсти на Волдемор също са залепнали за пръчката му, която се тресе като неговата.