Хари Потър и огненият бокал

Той бавно се придвижи и застана до Хари, за да могат да ги виждат всички от кръга. Змията продължаваше да обикаля.

— Знаете, разбира се, че това момче бе смятано за причината да загубя мощта си — започна тихо Волдемор, прикова червените си очи върху Хари и белегът започна да боли така силно, че той едва се сдържаше да не изпищи от болка. — Всички знаете, че през нощта, когато загубих силата и тялото си, аз исках да го убия. Тогава майка му умря в стремежа си да го спаси… и несъзнателно му осигури защита, каквато, признавам, не бях предвидил… така че аз не можех да докосна момчето. — Волдемор вдигна един от дългите си бледи пръсти и го приближи до бузата на Хари. — Майка му остави върху него следи от своята саможертва… това е древна магия, за която трябваше да се досетя, но бях достатъчно глупав да я подценя… ала сега това няма значение. Вече мога да го докосна.

Хари усети как леденият връх на дългия бял пръст го докосва и главата му щеше да се пръсне от болка.

Волдемор тихо се изсмя в ухото му, дръпна пръста си и продължи да говори:

— Не си направих добре сметката, приятели мои, признавам. Моето проклятие бе отклонено от глупавата саможертва на жената и се стовари върху мен. Ааах… каква болка, приятели! Изобщо не бях подготвен за нея. Бях изтръгнат от тялото си, превърнах се в нещо по-нищожно от дух, по-нищожно от най-жалкия призрак… но все пак останах жив. Дори и аз самият не знам какво бях… аз, който бях стигнал по-далеч от всеки друг по пътя, водещ към безсмъртието. Вие знаете моята цел — да надвия смъртта. Но тогава бях поставен на изпитание и както се оказа, поне един, а може би и повече, от моите експерименти бе успешен — аз не умрях, а целта на проклятието беше точно такава. Обаче имах по-малко сила и от най-слабото живо същество и бях лишен от средства, за да си помогна… защото вече нямах тяло, а за всяка магия, която би ми подействала, бе необходима магическа пръчка… Спомням си само как напрягах всички усилия, без сън, без отдих, секунда след секунда да продължа да съществувам и се установих много далеч, в една гора, където започнах да чакам… Сигурен бях, че някой от моите предани смъртожадни ще се опита да ме намери, някой ще дойде и ще направи магията, която аз не можех, за да ми върне тялото. Но чаках напразно…

Стоящите в кръга отново потръпнаха. Волдемор остави тишината да се нагнети до непоносимост, преди да продължи:

— Беше ми останала една-единствена сила — можех да обитавам телата на другите. Ала не смеех да се насоча натам, където имаше хора, защото знаех, че аврорите са наоколо и ме търсят. Понякога влизах в кожата на животни, като предпочитах змии, разбира се. Но не се чувствах много по-удобно, отколкото като безплътен, защото техните тела не бяха пригодни да правят магия… а и обитавайки ги, аз съкращавах живота им и никое от тях не издържа дълго…

И тогава, преди четири години… начинът за моето завръщане сам се появи. Един магьосник, млад, глупав и лековерен, се изпречи на пътя ми в гората, която бях превърнал в свой дом. О, той изглежда беше точно онази щастлива случайност, за която бях мечтал… защото преподаваше в училището на Дъмбълдор… Лесно се подчини на моята воля… С негова помощ се върнах в страната и не след дълго се вселих в тялото му, за да го следя отблизо как изпълнява моите нареждания. Планът ми се провали — не успях да открадна философския камък. И този път не можах да си осигуря безсмъртие. Попречи ми… отново ми попречи Хари Потър…