Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
— Отдръпнете се! Аз ще го убия! Той е мой! — неистово крещеше Волдемор.
Хари успя да сграбчи китката на Седрик. Една надгробна плоча го делеше от Волдемор, но Седрик бе твърде тежък…
Хари нямаше как да го вдигне, а до купата не можеше да достигне, ако се пресегнеше.
Червените очи на Волдемор вече святкаха в мрака. Хари видя и лицето му, изкривено в зловеща усмивка, видя как вдигна пръчката си…
— Акцио! — извика Хари, като насочи своята пръчка към Тримагическата купа.
Тя се издигна във въздуха и се понесе към него… Хари успя да улови едната дръжка…
Чу как Волдемор изрева от ярост точно когато той самият усети познатото опъване точно зад пъпа, което означаваше, че летекодът се е задействал… и вече го носеше през вихри от вятър и багри… връщаше го назад заедно с тялото на Седрик…
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА
ВЕРИТАСЕРУМ
Хари се намери проснат по очи на земята с лице, заровено в тревата, чието ухание изпълни ноздрите му. Беше зажумял още когато полетя с летекода и лежеше, без да помръдва. Бе останал съвсем без дъх и му се виеше свят, сякаш цялата земя под него се люлееше като корабна палуба. Той се хвана още по-здраво с двете си ръце за гладката студена дръжка на купата и за тялото на Седрик. Струваше му се, че пусне ли едното от тях, ще потъне в мрака, който пъплеше към съзнанието му. От шока и изтощението не можеше да се вдигне, продължаваше да вдъхва мириса на трева и да чака… да чака някой да направи нещо… нещо да се случи… да спре тъпата болка в белега на челото му…
Порой от звуци проглуши ушите му и го обърка… отвсякъде се носеха гласове, тропот, писъци… но той остана на мястото си, с извърнато към звуците лице, в очакване кошмарът да свърши…
Тогава две ръце го сграбчиха и го обърнаха по гръб.
— Хари! Хари!
Той отвори очи.
Отгоре бе звездното небе, а над него се бе надвесил Албус Дъмбълдор. Към тях се приближаваха тъмните сенки на много хора, идваха все по-близо и Хари усещаше как земята под него отеква от стъпките им.
Беше се върнал до входа на лабиринта. Над него се издигаха трибуните на стадиона, там се движеха хора, звездите светеха в небето. Хари пусна купата, но притисна още по-здраво Седрик към себе си. С мъка вдигна ръка и хвана Дъмбълдор за китката.
— Той се върна — прошепна Хари. — Върна се… Волдемор.
— Какво има? Какво се случи?
Корнелиус Фъдж се надвеси над Хари откъм главата му, пребледнял от ужас.
— Не може да бъде!… Дигъри! — прошепна той. — Дъмбълдор… та той е мъртъв!
Тези думи бяха повторени, тъмните фигури най-близо до тях ги предадоха на околните… после други ги подеха… закрещяха ги в нощта:
— Той е мъртъв! Мъртъв е! Седрик Дигъри! Мъртъв!
— Хари, пусни го — чу до себе си гласа на Фъдж и усети как нечии пръсти се опитват да изтръгнат от него безжизненото тяло на Седрик, но Хари не го пускаше.
Лицето на Дъмбълдор, все още размазано и замъглено, се приближи до неговото.
— Хари, вече не можеш да му помогнеш. Всичко свърши. Пусни го.
— Той искаше да го върна обратно — промълви Хари… струваше му се важно да обясни. — Искаше да донеса тялото на родителите му.
— Добре, Хари… Хайде сега го пусни.
Дъмбълдор се наведе и с невероятна за толкова възрастен и слаб мъж сила вдигна Хари от земята и го изправи на крака. Хари се олюля. Главата му туптеше. Раненият му крак вече не го държеше. Тълпата около тях се блъскаше, искаше да се приближи, обгръщаше го с тъмнина…
— Какво се е случило? Какво му е? Дигъри… мъртъв!
— Пратете го веднага в болничното крило! — викаше високо Фъдж. — Той е болен, ранен е… Дъмбълдор, родителите на Дигъри… те са тук, в ложите са.
— Аз ще заведа Хари, Дъмбълдор, аз ще го заведа.
— Не, бих предпочел…
— Дъмбълдор, Амос Дигъри тича… идва насам… не трябва ли да му кажете… преди да види…
— Хари, остани тук…
Момичета пищяха, хълцаха истерично… всичко се сливаше пред очите на Хари…
— Всичко е наред, синко, аз те държа… Хайде, ела… в болничното крило…
— Дъмбълдор каза да стоя тук — дрезгаво рече Хари, а от туптенето в белега му се повдигаше, погледът му се замъгли още повече.
— Трябва да си полегнеш… хайде, ела с мен…
Някой много по-едър и силен го дърпаше и носеше едновременно през уплашената тълпа. Хари чуваше как наоколо ахкат, пищят и крещят, докато онзи, който го подкрепяше, си пробиваше път през множеството и го водеше нагоре към замъка. Когато минаваха през поляните, покрай езерото и кораба на „Дурмщранг“, Хари чуваше вече само тежко дишане до себе си.