Хари Потър и огненият бокал

Той изведнъж спря да стене и дишането му стана отсечено и остро. Вдигна глава и погледна невярващо сребърната китка, сраснала се с неговата ръка толкова плътно, сякаш носеше лъскава ръкавица. Полека раздвижи блестящите пръсти, после, цял разтреперан, вдигна едно сухо клонче от земята и го смачка на прах в дланта си.

— Господарю — зашепна той, — господарю… прекрасна е… Благодаря, благодаря ви…

После пролази на колене до Волдемор и целуна края на мантията му.

— Нека твоята преданост не се разколебава никога повече, Опаш — рече Волдемор.

— Няма, господарю… никога, господарю…

Опаш се изправи и зае мястото си в кръга, без да може да отмести поглед от силната си нова ръка, а бузите му още лъщяха от сълзите. Волдемор се приближи към мъжа вдясно на Опаш.

— Луциус, хитри мой приятелю — тихо каза той, като спря пред него. — Разбрах, че не си се отрекъл от миналото си, макар да си приел благовиден облик за пред света. Предполагам още си готов да предвождаш изтезанията на мъгъли? И все пак ти не ме потърси, Луциус… Твоите подвизи на Световното първенство по куидич бяха забавни, смея да кажа… но не беше ли по-добре да насочиш своята енергия да откриеш господаря си и да му помогнеш?

— Господарю, аз бях винаги нащрек — чу се веднага отговорът на Луциус Малфой изпод качулката. — При първия знак от вас, дори само при най-малкия слух за местонахождението ви, щях да се озова до вас незабавно и нищо нямаше да може да ме спре…

— Но ти все пак избяга от моя знак, когато един по-предан смъртожаден го изпрати в небето миналото лято — каза Волдемор уж небрежно и Малфой изведнъж млъкна. — Да, знам всичко за това, Луциус… ти ме разочарова… очаквам по-предана служба в бъдеще.

— Разбира се, господарю, разбира се… вие сте милостив, благодаря ви…

Волдемор пристъпи по-нататък и спря, загледан в пространството, колкото за двамина, между Малфой и следващия.

— Тук трябваше да стоят съпрузите Лестранж — тихо каза Волдемор. — Но те са заточени в Азкабан. Те ми останаха верни. Предпочетоха да отидат в тъмницата, вместо да се отрекат от мен… И когато Азкабан бъде разбит, двамата ще бъдат възнаградени, както не са и мечтали. Дименторите ще се присъединят към нас… те по природа са наши съюзници… ние ще извикаме прокудените великани… Ще призова всички свои предани слуги да се върнат при мен и цяла армия създания, всяващи страх…

Той продължи по-нататък. Някои от смъртожадните подминаваше мълчаливо, но пред други спираше и ги заговаряше.

— Макнеър… ти служиш на министерството, като унищожаваш опасни създания, съобщи ми Опаш. Скоро ще имаш по-съществени постижения. Лорд Волдемор ще ти осигури…

— Благодаря ви, господарю… благодаря… — промълви Макнеър.

— А ето ги и Краб и Гойл… — Волдемор спря пред двете най-едри качулати фигури. — Този път ще се представиш по-добре, нали, Краб? И ти също, Гойл?

Те се поклониха тромаво, фъфлейки глухо: