Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
И тогава стана нещо съвсем неочаквано — краката му се отделиха от земята. И той, и Волдемор се вдигнаха във въздуха с пръчки, все още свързани от трептящата нишка златиста светлина. Те се отдалечиха от гроба и стъпиха на равна земя някъде извън гробището… Смъртожадните крещяха след тях, искаха Волдемор да им нареди какво да правят… После се приближиха, отново образуваха кръг около Хари и Волдемор, някои извадиха пръчките си, а змията ги следваше по петите…
Златистата нишка, свързваща Хари и Волдемор, се разцепи и макар пръчките да останаха свързани, хиляди нови нишки литнаха, извисиха се над двамата противници, кръстосаха се и ги покриха с купол от златиста мрежа, клетка от светлина, зад която качулатите хора обикаляха като чакали, а виковете им се чуваха като през памук…
— Не правете нищо! — изкрещя Волдемор и Хари видя как червените му очи се окръглиха от изумление и как започна да дърпа нишката от светлина, свързваща двете пръчки, за да я скъса. Хари се вкопчи с две ръце още по-здраво в своята пръчка и златистата нишка остана невредима. — Не правете нищо, преди да ви наредя! — повтори Волдемор.
В този момент въздухът се изпълни с неземна вълшебна песен… тя идваше от всяка нишка на светлинната мрежа, трептяща около двамата. Хари веднага позна тези звуци, макар че ги бе чувал само веднъж в живота си… песента на феникса…
Това беше песента на надеждата за Хари… най-красивото и желано нещо, което бе чувал в живота си… Стори му се, че песента звучи вътре в самия него, а не само наоколо… Тези звуци го свързваха с Дъмбълдор, все едно че приятел шепнеше в ухото му…
Не прекъсвай връзката.
Знам, мислено отвърна Хари на музиката, знам, че не бива… Но в мига, когато помисли това, разбра, че ще му е много трудно да го изпълни. Пръчката започна да трепери неудържимо в ръцете му… промени се и лъчът между него и Волдемор… Някакви едри капки от светлина започнаха да се плъзгат насам-натам по дължината на златната струйка… Хари усети как пръчката потръпна в ръцете му, когато светлинните мъниста тръгнаха бавно и решително в неговата посока. Целият наниз се движеше от Волдемор към него, а пръчката му трепереше все по-яростно.
Когато най-близката капчица светлина се приближи съвсем до връхчето на пръчката на Хари, дървото под пръстите му се нажежи толкова, че той се уплаши да не се запали. Колкото по-близо идваше капката, толкова по-силно трепереше пръчката и той се боеше, че тя няма да издържи и ще се разцепи в ръцете му…
Насочи цялата останала сила на съзнанието си да върне назад капката към Волдемор — в ушите му звучеше песента на феникса, очите му гледаха яростно, съсредоточено… докато бавно, много бавно светлинните мъниста потръпнаха и спряха, после пак така бавно се задвижиха в обратна посока… и сега пръчката на Волдемор започна да се тресе неудържимо, а самият той изглеждаше изненадан и почти уплашен…
Една от светлите капки вече трептеше на сантиметри от върха на неговата пръчка. Без да разбира защо го прави, без да знае какво ще постигне, Хари се концентрира както никога досега през целия си живот, за да накара светлинното мънисто да достигне пръчката на Волдемор… и бавно… много бавно… то продължи по златистата нишка… потрепна за миг… и се вля в пръчката…
Изведнъж тя започна да издава силни писъци от болка… после — докато очите на Волдемор се разширяваха все повече и повече от потрес — една ръка от гъст дим излетя от върха на пръчката и изчезна… призракът на ръката, която бе направил за Опаш… Разнесоха се нови стенания и… нови, много по-големи кълба от плътен сив дим се появиха от върха на пръчката… оформи се глава… после гърди и ръце… тялото на Седрик Дигъри.
Сега вече Хари едва не изпусна пръчката си от ужас, ала инстинктът го караше да я стиска здраво, за да не се прекъсне нишката от златиста светлина, дори когато тъмният сив призрак на Седрик Дигъри (дали бе само призрак?… толкова плътен изглеждаше) се появи в естествен ръст от пръчката на Волдемор, сякаш се беше проврял през много тесен тунел… После димната сянка на Седрик се изправи, огледа нишката в двете посоки и проговори:
— Дръж се, Хари.
Гласът беше далечен и ехтящ. Хари погледна Волдемор… в разширените му червени очи все още се четеше изумление… и той като Хари не бе очаквал това… а през златистия купол смътно се чуваха изплашените викове на смъртожадните, които обикаляха около него…