Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но аз се подчиних на реда, а те? — не ми дават парцалките! Защо? За часовника, за кръста на врата ми издават квитанция, както е редно, макар че за кръста се запънах, първият спор. „Трябва ми в килията!“ Не ми го дават: метал! Ами дрехите ми, опипани по шевовете, без скрито железце и без нито една желязна кукичка, — защо не ми дават дрехите?? Отговорът е: за дезинфекция. А списъка ето ви го — заповядайте, до самоделните наочници включително, всичко е изброено. Едно време не беше така. Но може да съм изостанал от затворническата техника, защо пък сега да не правят дезинфекция? Посочвам им полушубката: „Не бива да се слага в автоклав!“ „Разбираме, няма да я сложим.“ Поучудих се, но си го обясних с новите обичаи. Вместо това — безкрайно груба фланелка, боде ме отвсякъде, нормално. И черна фланелка, затворническо-приютска, сам такава няма да си купиш. Но отгоре — костюм, истински, хубав ли е, лош ли е, никога не съм бил наясно по въпроса, и половинки обувки (без връзки), — сега сигурно така обличат? у нас в пандизбюрото също правеха карнавали, обличаха ни с костюми. След час-два щели да ми върнат дрехите. Тръгнахме. Отпред и отзад по едно ченге, с щракане, коридори, галерии, будки за разминаване — както си беше едно време. С интерес се озъртам къде ли е американската система от висящи железни коридори, толкова пъти са ми разказвали за Лефортово, сега да ги видя с очите си. На втория етаж. Не можеш видя кой знае колко, измислили са нещо ново: междуетажните мрежи са покрити със сивкави платнища и не се виждат съседните етажи. Някакъв мрачен мълчалив цирк, нощем между представленията.
(По телефонни обаждания се събрали петима начело със Сахаров и пикирали на „Пушкинская“ пред Главната прокуратура — отчасти демонстрация, отчасти изчаквайки няма ли да изляза. А в жилището ни се нижели поради изключителната ситуация близки и неблизки, по двама, по трима, по петима, след всеки вратата се запирала със синджирчето и така се тряскала с процеп като зейнал символ на разорението. Аля разказала на първите какво е станало, а после вече чулите разказвали на следващите, тя пак се заела с книжата: о, колко много са тук, едва сега усетила, докато живеехме — не ги забелязвахме. Все същото съчетание: студена ярост и работно самообладание. Мислите плават като чужди, без да предизвикват отчаяние: какво ще му направят? ще го убият ли? невъзможно! но и арестът ни се струваше невъзможен! А другите, ясните мисли: какво да прави, кое къде да сложи.)
Да не пропусна номера на килията. Не го забелязах, май нямаше. Сигурен съм, че вървя към единочка, — влизам: то че си е единочка, единочка си е по размери, но три кревата, двама момци лежат и пушат, всичко е задимено. Това изобщо не бях го очаквал: защо не в единочка? И пушенето: едно време аз също пафках, наслаждавах се, сега за 10 минути главата ми ще се пръсне. По най-добрата, твърдата линия трябва да си затрая. По линията на слабостта — заявявам: „Моля да бъда настанен в единочка. Пушенето ми пречи.“ Съпровождащият ме полковник учтиво: щял да докладва. Изобщо всички са много учтиви, може би и това е новият им стил сега? (като оставим настрана, че същият този полковник при влизането си нахока двамата ми съкилийници). Е, на учтивостта им аз пък отвръщам със спокойствие, все едно че през последните двайсет и пет години изобщо не съм се отделял от тях и съм им сродник. А можах да постигна това спокойствие безпрепятствено, защото бях се подчинил на затворническите правила. Иначе в дребни заяжданици щях да си изпокъсам нервите. Макар и да не беше замислено, пак добре излезе: те ви тялото ми, въртете го насам-натам, а от спокойстието ми да пукнете дано! Ако там с надежда пита наблюдаващият от ЦК — беснея ли? щръклея ли? в истерика ли се тръшкам? ще имат да вземат! не съм повишил тон, не съм ускорил темпото, седя си на кревата — все едно че дремя, разхождам се из килията — троп, троп, равномерно. И ако са се надявали, че изведнъж ще се затръшкам, ще отмалея, ще започна да ги моля за нещо или ще се скапя дотам, че да търся споразумение с тях, то тъкмо поради спокойствието ми сметките им излязоха криви. (Защо ли ме тикнаха при тия двамата? Да научат нещичко от мен? — смешно е изобщо да разчитат; да ми повлияят? — не стават за тая работа. Да не би да се самоубия? да си блъсна главата в стената? — най-вероятно заради това.)