Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Гленарван и другарите му изкачиха стръмните пътеки на конуса и се запътиха към гробницата, която искаха да изследват.
Вървейки, те с учудване почувствуваха през кратки интервали някакво потръпване на почвата. Това не беше вълнение, а приличаше по-скоро на непрекъснатото трептене на парен котел под натиска на кипяща вода. Ясно беше, че под покривката на планината се криеха сгъстени пари, получени от подземния огън.
Това явление не можеше да учуди хора, които неотдавна бяха минали между топлите извори на Уайкато. Те знаеха, че тази централна област, областта на Ика-на-Мауи, е изцяло вулканична. Едно истинско сито, чиято мрежа позволява на подземните пари да излизат през кипящите извори на солфатарите.
Паганел, който бе забелязал това, обърна вниманието на другарите си върху вулканичния характер на планината. Маунганаму не беше нищо друго освен един от многобройните върхове, които стърчат в централната част на острова, т.е. един бъдещ вулкан. И най-малкото механично действие можеше да предизвика образуването на кратер в неговата обвивка от белезникав пясъчен туф.
— Всъщност — каза Гланарван — тук не сме изложени на повече опасност, отколкото около парния котел на „Дънкан“. Тази земна обвивка е здрава като дебела ламарина.
— Съгласен съм — отговори майорът, — но и най-добрият парен котел след продължителна служба винаги експлодира.
— Мак Набс — каза Паганел, — аз не искам да остана на този връх. Нека небето ми покаже проходим път, и ще го напусна веднага.
— А не може ли Маунганаму, който крие в себе си такава голяма сила, сам да ни извлече оттук — отговори Джон Манглс. — Сигурно под краката ни е складирана мощ от много милиони непродуктивни и загубени конски сили! Ако нашият „Дънкан“ имаше само една хилядна част от тях, би ни отвел на края на света!
Това припомняне за „Дънкан“ върна Гленарван към най-тъжните му мисли, защото, колкото и отчаяно да беше собственото му положение, той често го забравяше и страдаше за съдбата на екипажа си.
Той мислеше все още за тези нещастни хора, когато настигна на върха на Маунганаму своите другари.
Щом го забеляза, леди Елена дойде при него.
— Драги Едуард, проучихте ли нашето местоположение? Трябва ли да се надяваме, или да се отчайваме?
— Да се надяваме, мила Елена! — отговори Гленарван. — Туземците никога няма да преминат границата на планината и ние ще имаме достатъчно време да изработим план за бягство.
— А сега в Удупата! — викна радостно Паганел. — Това е нашата крепост, нашият замък, нашата трапезария, нашият работен кабинет! Там никой няма да ни смущава! Мили госпожи, позволете ми да ви предложа гостоприемство в това очарователно жилище!
Всички последваха любезния Паганел. Когато диваците видяха, че бегълците отново оскверняват гробницата, на която бе наложено табу, започнаха да стрелят често и да надават страхотни крясъци, които не отстъпваха по сила на изстрелите. За голямо щастие куршумите не достигаха толкова далеч, колкото виковете, и падаха по средата на склона, а ругатните се губеха в пространството.
Леди Елена, Мери Грант и спътниците им, като видяха, че суеверието на маорите беше наистина по-голямо от гнева им, влязоха спокойно в гробницата.
Удупата на новозеландския вожд представляваше ограда от колове, боядисани в червено. Символични фигури, истинска татуировка върху дърво, разказваха за благородството и подвизите на покойника. Броеници от амулети, раковини или шлифовани камъни се люлееха от един кол до друг. Земята в гробницата бе покрита с дебел пласт зелени листа. В средата малка могила показваше мястото на предния гроб.
Около него бяха наслагани оръжията на вожда: пушките му, пълни и заредени, копието му, великолепната му брадва от зелен жад; много барут и куршуми, които да му стигнат за лов во веки веков.
— Ето ти цял арсенал — каза Паганел, — който ние ще употребим по-полезно от покойника! Каква прекрасна идея имат тия диваци да отнасят оръжието си на онзи свят!
— Но това са английски пушки! — възкликна майорът.
— Несъмнено! — отговори Гленарван. — И доста глупав обичай е да се подаряват огнестрелни оръжия на диваците! После те си служат с тях срещу завоевателите и имат право. Във всеки случай тия пушки ще могат да ни бъдат полезни!
— Но онова, което ще ни бъде още по-полезно — каза Паганел, — са провизиите и водата, предназначени за Кара Тете!
И наистина роднините и приятелите на покойника се бяха погрижили добре за него. Запасите от продукти свидетелствуваха за почитта им към добродетелите на вожда. Тук имаше достатъчно храна за десет души в продължение на петнадесет дни, а за покойника — за цяла вечност. Продуктите бяха от растителен произход и се състояха от папрати, сладки патати, туземните „convolvulos batatas“, и от картофи, които европейците бяха внесли отдавна в страната. Имаше големи съдове, пълни с чиста вода, която е задължителна за всяка новозеландска трапеза, и около десетина художествено изплетени кошници, пълни с някакви таблетки от зелена гума, която никой не познаваше.