Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Двадесетина мълчаливи целувки бяха единственият отговор, който получи Робърт.
— Да тръгваме! — каза той решително.
— Паганел долу ли е? — запита Гленарван.
— Господин Паганел? — отговори детето, изненадано от въпроса.
— Да, той чака ли ни?
— Не, милорде. Как, нима господин Паганел не е тук?
— Няма го тук, Робърт — отговори Мери Грант.
— Какво? Ти не си го виждал? — запита Гленарван. — Нима не се срещнахте в бъркотията? Не избягахте ли заедно?
— Не, милорде — отговори Робърт, потресен от вестта за изчезването на своя приятел Паганел.
— Да тръгваме! — каза майорът. — Няма нито минута за губене. Където и да е Паганел, той не може да бъде по-зле, отколкото сме ние сега. Да тръгваме!
И наистина всеки миг беше скъп. Трябваше да се бяга. Това нямаше да бъде много трудно, ако не беше почти отвесната скала извън пещерата, която за щастие беше дълга само двадесетина стъпки. След нея започваха по-полегати склонове, които водеха до самото подножие на планината. Оттам пленниците можеха да стигнат бързо до долните равнини, докато маорите, ако забележеха тяхното бягство, трябваше да направят голям обход, за да ги настигнат, тъй като не знаеха за съществуването на галерията, изкопана между Варе Атуа и външния склон.
Бягството започна. Бяха взети всички предпазни мерки то да сполучи. Пленниците преминаха един по един през тясната дупка и се намериха в пещерата. Преди да напусне колибата, Джон Манглс премахна всички следи от копаенето и се промъкна на свой ред през дупката, като покри отвора с една от рогозките. Галерията бе напълно прикрита.
Оставаше им сега да се спуснат по отвесната скала до началото на склона. Това щеше да бъде невъзможно, ако Робърт не беше донесъл въжето от формиум.
Развиха го, след което привързаха единия му край в една издатина на скалата, и го спуснаха.
Преди да позволи на другарите си да се спуснат по въжето, Джон го изпробва и го намери не особено здраво. А не биваше да се излагат необмислено, тъй като едно падане можеше да бъде смъртоносно.
— Това въже — каза той — не може да издържи повече от двама души и затова трябва да се спускаме подред. Първо ще се спуснат лорд и леди Гленарван. Когато стигнат долу, ще разклатят три пъти въжето, за да ги последват други.
— Ще мина първи аз — отговори Робърт. — Намерил съм долу по склона един дълбок ров, където първите слезли ще се скрият и ще чакат останалите.
— Спускай се, детето ми — каза Гленарван, като стисна ръката на момчето.
Робърт изчезна през отвора на пещерата. След минута три разклащалия на въжето оповестиха, че детето е слязло благополучно.
Веднага след него излязоха от пещерата Гленарван и леди Елена. Беше още доста тъмно, но върховете, които се издигаха на изток, бяха започнали да посивяват.
Острият утринен хлад съвзе младата жена. Тя се почувствува по-бодра и започна опасното спускане.
Първо Гленарван, а след него леди Елена се спуснаха по въжето до мястото, където отвесната стена опираше в горния край на склона. След това Гленарван тръгна пред жена си и като я прикрепяше, започна да слиза заднишком. Той избираше туфи трева и храсти, на които можеше да се опре. Първо ги опитваше и след това поставяше крака на леди Елена. Няколко птици, разбудени внезапно, изхвърчаха с леки крясъци. Бегълците изтръпваха, когато някое камъче се откъртеше и започваше да се търкаля шумно надолу по стръмнината.
Лорд и леди Гленарван бяха стигнали до средата на склона, когато от пещерата се чу глас:
— Спрете! — шепнеше Джон Манглс.
Гленарван, заловил се с една ръка за туфа тетрагон, а с другата придържащ жена си, спря със затаен дъх.
Уйлсън бе дал тревога. Чул някакво раздвижване извън Варе Атуа, той се бе върнал в колибата и повдигайки рогозката, започнал да наблюдава маорите. По негов знак Джон бе спрял Гленарван. И наистина един от войниците, дочул необикновен шум, станал и се приближил до колибата. Прав, на две крачки от вратата, той започнал да се ослушва с наведена глава. Останал в тая поза цяла минута, минута дълга като час, с наострени уши и вперен поглед. После дивакът тръснал глава като човек, който се е измамил, върнал се при другарите си, взел един наръч сухи дърва и ги хвърлил в полуизгасналия огън, чиито пламъци се оживили. Лицето му, силно осветено, не издавало вече никаква тревога. Той погледнал хоризонта, който побелявал от първите отблясъци на зората, и се излегнал до огъня, за да стопли изстиналите си крайници.