Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Всичко върви добре — каза Уйлсън.
Джон даде знак на Гленарван да продължи слизането.
Гленарван се спусна леко по склона и скоро леди Елена и той стъпиха на тясната пътека, дето ги чакаше Робърт.
Въжето се разтърси три пъти и Джон Манглс и Мери Грант на свой ред тръгнаха по опасния път. Успяха да слязат и те и се присъединиха към лорд и леди Гленарван в рова, посочен от Робърт.
Пет минути по-късно всички бегълци, щастливо избягали от Варе Атуа, напуснаха временното си убежище и избягвайки обитаваните брегове на езерото, поеха през тесни пътеки към най-затънтените части на планината.
Те вървяха бърже, като се стараеха да избягват местата, дето можеха да ги видят. Мълчаха и се провираха между храстите като сенки. Къде отиваха? Сами не знаеха, но бяха свободни.
Към пет часа започна да се съмва. Синкави оттенъци изпъстряха високите облаци. Мъгливите върхове се освобождаваха от утринните изпарения. Дневното светило нямаше да закъснее да се покаже и вместо да бъде знак за изтезания, напротив, щеше да оповести бягството на осъдените.
Преди този фатален момент бегълците трябваше да са се отдалечили достатъчно, та диваците да не открият следите им. Но те не вървяха бързо, защото пътеките бяха стръмни. Леди Елена изкачваше стръмнините, подкрепяна, едва ли не носена от Гленарван, а Мери Грант се опираше на ръката на Джон Манглс. Щастлив, тържествуващ, със сърце, изпълнено с радост за своя успех, Робърт вървеше напред, а двамата моряци най-отзад.
Още половин час и слънцето щеше да изплува от мъглите на хоризонта.
Половин час бегълците вървяха напосоки: не беше с тях Паганел, за да ги води — Паганел, за когото сега се тревожеха и чието отсъствие помрачаваше тяхното щастие. Доколкото беше възможно, те се отправяха на изток и вървяха срещу един великолепен изгрев. Скоро стигнаха на 150 метра над езерото Таупо и утринният хлад, който по-силно се чувствуваше поради височината, ги щипеше остро. Неясните очертания на хълмове и планини се издигаха едни над други. Желанието на Гленарван беше да се укрият час по-скоро в тях. По-късно щяха да видят как да излязат от този планински лабиринт.
Най-сетне слънцето се появи и прати първите си лъчи към бегълците.
Внезапно страшен вой, вой на стотици гърла, се разнесе из въздуха. Той идваше от паха, чието точно местоположение Гленарван не знаеше. Впрочем под тях се разстилаше гъста мъгла, която им пречеше да различат ниските равнини.
Но за бегълците беше ясно, че бягството им е открито. Щяха ли да се спасят от преследването на туземците? Бяха ли ги забелязали? Следите им нямаше ли да ги издадат?
В този момент ниско разстланата мъгла се вдигна, обви ги за миг и те видяха на 90 метра под тях озверената тълпа туземци.
Те видяха, но и бяха видени. Разнесоха се нови викове, примесени с кучешки лай, и цялото племе след напразни опити да се изкачи по скалата на Варе Атуа напусна паха и се втурна по най-късите пътеки да преследва пленниците, които бягаха от отмъщението.
Глава XIV
ПЛАНИНАТА Е ТАБУ
До върха на планината оставаха още около 30 метра. Бегълците имаха интерес да го достигнат, за да се скрият на отвъдния склон от погледите на маорите. Те се надяваха, че оттам по някой проходим хребет ще могат да стигнат до околните върхове, които се сливаха в една орографическа система, с която, ако бедният Паганел беше тук, бездруго щеше да се справи.
Наближаващите крясъци ставаха все по-заплашителни и бегълците ускориха изкачването. Нахлуващата орда бе стигнала вече подножието на планината.
— Кураж! Кураж, приятели! — викаше Гленарван, като насърчаваше другарите си с думи и жестове.
За по-малко от пет минути те стигнаха върха. Там се извърнаха, за да обсъдят положението и да тръгнат в посока, която да заблуди маорите.
От тази височина погледът им обхващаше цялото езеро Таупо, което се простираше на запад всред живописна рамка от планини. На север се издигаха върховете на Пиронджиа, а на юг — огнедишащият кратер на Тонгариро. На изток обаче погледът опираше на преграда от върхове и възвишения, които се сливаха с Уахити Рейнджес, тази голяма верига, чиито непрекъснати звена свързват целия северен остров от пролива Кук до Източния нос. Трябваше значи да се спуснат по отвъдния склон и да навлязат в теснини, които може би нямаха изход.