Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
След това всички пожелаха да чуят приключенията на географа. Но чудно нещо, този словоохотлив човек се въздържаше да говори и трябваше, тъй да се каже, да му теглят думите от устата. Той, който толкова обичаше да разказва, сега отговаряше уклончиво на въпросите на своите приятели.
„Променили са моя Паганел!“ — мислеше си Мак Набс.
И наистина изражението на достойния учен не беше същото. Той се увиваше плътно в широкото си наметало от формиум и сякаш отбягваше любопитните погледи. Стеснението му, когато ставаше дума за него, не убягна никому, но от учтивост всички се преструваха, че не са забелязали нищо. Впрочем, когато не се говореше за него, Паганел ставаше отново весел както обикновено.
Колкото до преживяното, ето какво той сметна за удобно да разкаже на другарите си, когато всички насядаха около него край оградата.
След убийството на Кара Тете той използувал като Робърт бъркотията на туземците и избягал от паха. Но по-малко щастлив от младия Грант, той попаднал в лагер на маори. Там командувал един снажен вожд с интелигентен вид и несъмнено превъзхождащ всички останали бойци от племето си. Той говорел коректно английски и му пожелал „добре дошъл“, като си потъркал носа о неговия нос.
Паганел се питал дали трябва да се смята за пленник, или не. Но като видял, че не може да направи нито крачка, без да бъде любезно придружаван от вожда, бързо разбрал какво е положението му.
Този вожд, по име Хихи, т.е. „слънчев лъч“, не бил лош човек. Изглежда, очилата и далекогледът на Паганел го накарали да го помисли за голям човек. Затова го привързал към себе си не само с добрини, но и със здрави въжета от формиум особено нощем.
Това ново положение траяло цели три дни. През това време Паганел бил ли е малтретиран, или не? „И да, и не“ — каза той без повече обяснения. С една дума, бил пленник и макар че нямало опасност да бъде веднага наказан, положението му не било по-завидно от това на клетите му приятели.
За щастие една нощ той успял да прегризе въжетата и да избяга. Присъствувал отдалеч на погребението на вожда и знаел, че са го погребали на върха на Маунганаму и че поради това планината ставала табу. И решил да се приюти там, понеже не искал да напусне областта, в която другарите му били задържани. Успял в опасното си начинание. Стигнал до гроба на Кара Тете през последната нощ и „възстановявайки силите си“, зачакал небето да спаси другарите му по някакво чудо.
Това беше разказът на Паганел. Но не пропусна ли той нарочно някоя подробност от престоя си при туземците? Това можеше да се помисли, защото той неколкократно се объркваше. Както и да е, всички го поздравиха и след като узнаха миналото, се занимаха с настоящето.
Положението продължаваше да бъде крайно критично. Туземците, които не смееха да се изкачат по Маунганаму, разчитаха на глада и жаждата, за да си възвърнат обратно пленниците. Въпрос на време, а туземците имат голямо търпение.
Гленарван не си правеше илюзии върху мъчнотиите на положението, но реши да чака благоприятни обстоятелства и дори да ги създаде, ако стане нужда.
Преди всичко Гленарван пожела да проучи внимателно Маунганаму, т.е. импровизираната им крепост, но не за да я отбранява, защото нямаше опасност от обсада, а за да излезе от нея. Майорът, Джон, Робърт, Паганел и той направиха точен план на планината. Проучиха посоката на пътеките, наклоните им и докъде стигаха. Хребетът, който свързваше Маунганаму с веригата на Уахити, беше дълъг една миля и се насочваше полегато към равнината. Неговото било, тясно и с пресечен профил, беше единственият проходим път, в случай че бягството станеше възможно. Ако бегълците под прикритието на нощта преминеха по него незабелязани, може би щяха да успеят да навлязат в дълбоките равнини на Рейнджес и да укрият следите си от ма-орските бойци. Но този път беше много опасен. В ниската си част той бе изложен на пушечните изстрели. Ако туземците застанеха от двете страни в подножието му, куршумите им можеха да се кръстосат и да образуват пушечна мрежа, която никой не би могъл да премине безнаказано.
Гленарван и приятелите му се опитаха да преминат през опасната зона на хребета, но бяха поздравени с градушка от куршуми, които не ги засегнаха. Вятърът донесе до тях само няколко хартийки от заряда. От чисто любопитство Паганел ги събра и видя, че на тях има нещо напечатано, което разчете не без мъка.
— Гледай ти! — каза той. — А знаете ли, приятели, с какво пълнят пушките си тия животни?
— Не, Паганел — отговори Гленарван.
— С листа от библията! Ако за това им служат свещените стихове, съжалявам техните мисионери! Така те мъчно ще създадат маорски библиотеки.