Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Гленарван хвърли тревожен поглед наоколо. Слънчевите лъчи бяха разпръснали мъглата и той виждаше ясно и най-малките неравности на почвата. Никакво движение на маорите не можеше да убегне от погледа му.
Туземците бяха на повече от 150 метра от него, когато достигнаха платото, на което се издигаше самотният конусовиден връх.
Гленарван не можеше да чака нито минута. Изтощен или не, той трябваше да бяга, за да не бъде обграден.
— Да слизаме! — извика той. — Да слизаме, докато пътят ни не е преграден!
Но в момента когато нещастните жени се вдигаха с последни усилия, Мак Набс ги спря и каза:
— Това е безполезно, Гленарван, вижте.
И наистина всички видяха една необяснима промяна, която току-що бе настъпила в поведението на маорите.
Неочаквано те бяха престанали да ги преследват. Изкачването по планината бе преустановено като по властна заповед. Ордата от туземци бе обуздала порива си и се бе спряла като морски вълни пред непреодолима скала. Всичките тия диваци, настървени за кръв, сега, застанали в редици около подножието на планината, виеха, ръкомахаха, размахваха пушки и брадви, но не напредваха нито стъпка. Кучетата им, приковани в земята като тях, лаеха бясно.
Какво се бе случило? Каква невидима сила задържаше туземците? Бегълците гледаха, без да разбират, и се бояха да не би причината, която бе приковала на място племето на Кай Куму, да изчезне.
Внезапно Джон Манглс нададе вик, който накара другарите му да се обърнат. Той им сочеше с ръка една малка крепост, издигната на върха на конусовидното възвишение.
— Гробът на вожда Кара Тете! — провикна се Робърт.
— Истината ли говориш, Робърт? — запита Гленарван.
— Да, милорде, това наистина е неговият гроб — познавам го…
Робърт не се лъжеше. На 15 метра по-горе, на самото било на планината, прясно боядисани колове очертаваха малко оградено място. Гленарван също позна, че това беше гробът на новозеландския вожд. По време на бягството те неволно се бяха озовали на самия връх Маунганаму.
Следван от другарите си, лордът изкачи и последните склонове на конуса, до самото подножие на гробницата. В нея се влизаше през широк отвор, преграден с рогозки. Гленарван се гответе да влезе във вътрешността на Удупа, когато изведнъж бързо се дръпна назад и извика:
— Един дивак!
— Дивак в този гроб? — запита майорът.
— Да, Мак Набс.
— Какво от това? Да влезем!
Гленарван, майорът, Робърт и Джон Манглс влязоха вътре. Там имаше един маор, облечен в голямо наметало от формиум. Сянката на Удупа не позволяваше да се различат чертите му. Той изглеждаше много спокоен и закусваше съвсем безгрижно.
Гленарван се готвеше да му заговори, когато туземецът го изпревари и му каза любезно на хубав английски език:
— Седнете, драги лорде, закуската ви чака.
Това беше Паганел. Като чуха гласа му, всички се втурнаха в Удупа и се хвърлиха в обятията на чудесния географ. Паганел беше намерен! Той олицетворяваше спасението на всички. Започнаха да го разпитват, искаха да знаят как и защо се намираше на върха на Маунганаму. Но Гленарван прекъсна с една дума това ненавременно любопитство.
— Диваците! — каза той.
— Диваците! — отговори Паганел, като повдигна рамене. — Та това са индивиди, които крайно презирам.
— Но не могат ли те…
— Те! Тия глупаци! Елате да ги видите!
Всички последваха Паганел, който излезе от Удупа. Новозе-ландците бяха на същото място, окръжаваха подножието на конуса и надаваха страхотни крясъци.
— Крещете! Вийте! Дерете си дробовете, глупави същества! — каза Паганел. — Смеете ли да изкачите тази планина!
— А защо? — запита Гленарван.
— Защото тук е погребан вождът, защото този гроб ни закриля, защото планината е табу!
— Табу?
— Да, приятели мои! И затова аз се приютих тук като в някое от ония убежища в средните векове, които са били отворени за нещастниците.
— Господ е с нас! — извика леди Елена, като вдигна ръце към небето.
И наистина планината беше табу и поради това суеверните диваци не можеха да се изкачват по нея.
Това още не беше спасение за бегълците, но все пак една спасителна отсрочка, от която те трябваше да се възползуват.
Гленарван, обзет от неописуемо вълнение, не можеше да произнесе нито дума, а майорът клатеше глава с истинско задоволство.
— А сега, драги приятели — каза Паганел, — ако тия говеда смятат да ни победят с търпението си, много се лъжат. Само след два дни ние ще бъдем далеч от тях.
— Ще избягаме! — каза Гленарван. — Но как?
— Не знам — отговори Паганел. — Знам само, че ще избягаме.