Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Не, доведе ме не дяволът, а добрият ангел, който не позволи да умреш тъй унизително. Помисли колко мръсно щеше да е да умреш тук, на снега, ако не бях ти попречил аз. Не, брате Николай, така унизително ти не трябва да умреш. Но какво си вперил така поглед в мене? Ти трябва наистина да ми бъдеш благодарен, че удължих живота ти.
Николай Ягодкин въздъхна тежко.
— Братко — каза той. — Признавам, че съм бил несправедлив към тебе. Аз трябва да умра и тази мисъл ми даде кураж да посегна сам на собствения си живот. Сега обаче, когато ти ми попречи, не ще имам вече куража да го направя.
— Толкова зле ли вървят работите ти? — попита комедиантът. — Ако мен заплашваше опасност, отдавна щях да гния в земята, но ти винаги си бил щастлив, за теб е нещо необикновено да живееш в нещастие.
— Нещастие! Ти не можеш да си представиш каква опасност ме застрашава.
— Не само че предчувствувам, но зная, че касата ти е празна и за да поправиш злото, подписал си чуждо име на една чужда полица.
Ягодкин учудено го гледаше.
— Но откъде знаеш всичко това? Не вярвам да си се сдружил с дяволите.
— Не с дяволите, а с мъдрия господин Ашинов, заместник-директора на полицията — каза комедиантът. — Виждаш ли сега, брате? Ако по-рано беше в добри отношения с мене, щях да дойда и да ти кажа какво те чака.
— Късно е вече да се говори за това. Загубен съм. За мене няма спасение — каза Ягодкин.
— Не — отвърна комедиантът. — Кажи ми колко пари ти трябват на първо време, за да издържиш? Един милион рубли достатъчни ли са?
— Милион рубли! С такава сума мога на първо време да си помогна, а след това трябва да търся други източници.
— Ще ти дам тази сума, и то в банкноти от по 1000 рубли. Трябва обаче да внимаваш при пласирането им.
— Млъкни, не говори повече, сатана — извика Ягодкин, — остави ме на съдбата. Искаш да пласирам фалшиви пари, които може би сам си правил.
— Не, аз съм член на дружеството, което прави тези банкноти, но те са тъй изкусно изработени, че и най-силното човешко око няма да се усъмни, че не са истински.
— Мене ли избра да ги пласирам?
— Да, защото в теб никой няма да се усъмни. Когато милионер дава хилядарки, никой не би се усъмнил, че са истински, както ако ги дава сиромах. Е, най-после, реши ли се, братко Николай?
— Не, това не, предпочитам да умра, отколкото всяка минута да треперя от страх, че могат да ме заловят в такова мръсно дело.
Комедиантът му подаде револвера, но Ягодкин решително го отблъсна.
— Знаеш, че вече нямам желание за това. Ще дойда с теб, братко Андрей. Къде мислиш да ме заведеш?
— В работилницата, гдето се правят фалшивите пари — каза Андрей и хвана брат си под ръка.
Те вървяха полека по алеите на парка и изглеждаше така, сякаш никога не са били скарани.
XLIV. НАТАЛИЯ
Един ден пред хотел „Париж“ спря каляска. Когато гарсонът излезе да посрещне гостите, от каляската излязоха един доста възрастен мъж и една жена, обвита в шал.
Възрастният господин не би могъл да се вземе за старец, ако това не показваха бръчките на лицето му.
Косата му бе прошарена с черни и бели влакна, които той изкуствено бе преправил, за да изглежда млад.
Той носеше скъп кожух. Когато подаваше нещата си, на пръстите му се видяха брилянти и диаманти.
— Искам да ми приготвите две стаи — каза той, влизайки в коридора — или на партера, или на първия етаж. Стаята за годеницата ми трябва да бъде особено добре наредена.
— За годеницата ви? — попита момчето, като погледна любопитно момичето, което се бе изправило до стареца.
„Възможно ли е това хубаво и младо момиче да е годеница на този стар мъж?“ — чудеше се келнерът.
Старецът улови младото момиче под ръка и го заведе на първия етаж. Келнерът посочи с пръст стаите и запита дали желаят нещо.
Старецът се обърна към младото момиче и го попита дали иска да хапне нещо.
— Не съм гладна, благодаря ви — отвърна Наталия.
— Кажете, моля, името и професията си — каза келнерът, — тъй като според новия закон хотелиерът трябва веднага да съобщава имената на гостите.
— Пишете тогава: Василевич от Астрахан, а това момиче е моя годеница.
Когато Василевич, търговец на хайвер, остана сам с Наталия, тъй като това бе тя, услужи й да си свали палтото, после свали и своето. Доближи се до Наталия и я погледна в очите.
— Колко бледа изглеждаш, Наталия, навярно си уморена от пътя.
— Уморена съм и бих искала да си полегна.
— Мисля, че стаята ти не е още готова, тъй че ще трябва дотогава да стоиш при мене. Право да ти кажа, Наталия, ти не бе никак любезна към мене из пътя. Беше тъй бледа и неразположена, като че отиваш на смърт, а не в Петербург за покупки по сватбата ни.