Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Кучето се върна с най-голяма бързина и се изправи пред генерала, като лаеше, сякаш искаше да каже, че е намерило изгубената жена.
— Чувате ли? — каза генералът. — Кучето ми съобщава, че е намерило тази, която дирим. — И той помилва кучето си. — Заведи ни, Нордстерн, заведи ни и ни покажи какво си намерил.
Кучето сякаш разбра господаря си, изтича в гъсталака, ала този път по-бавно, за да могат да го следват. То така криволичеше по пътя, че Кардов помисли, че ги е измамило.
— Струва ми се, че това куче не знае какво прави — каза Кардов. — Вижте, то ни води в още по-голям гъсталак.
— Стой, какво е това? — извика Кнудзон и се прицели. От гъсталака се чу някакво шумолене.
— Добър приятел — отвърна в същия миг един мъжки глас и се показа Ягодкин. — Ах, това сте вие, любезни господа — рече той. — Аз помислих, че са някакви разбойници и затова се скрих в гъсталака. Позволете да се присъединя към вас.
— Ще ни бъде много приятно, ако ни придружите — каза генералът. — Ние търсим Феодора и както виждате, на прав път сме, защото кучето е неспокойно и не иска да чака.
Нордстерн непрекъснато се умилкваше около господаря си, въртеше опашка и лаеше.
— Води ни, Нордстерн — заповяда му Кнудзон. Кучето вървеше напред, а те след него. Ала не бяха изминали и пет минути, и те стигнаха до пропастта, която Феодора не можа да прескочи.
— Ужасна местност, Кардов. Косите на човек просто настръхват само като се огледа наоколо си — какво ли ще е на този, който се е губил сам по тия места.
— Вижте, кучето души нещо в снега — каза Кнудзон. — Нещо трябва да е намерило. — Той тръгна след кучето, но неочаквано извика: — Тук е тази, която дирим.
Ягодкин и Кардов затичаха с всичка сила. Нордстерн ровеше в снега и го трупаше настрана, докато най-после се показа черен предмет, след което тримата вдигнаха от земята едно вкочанясало тяло.
Това бе Феодора Бояновска.
Ръцете и лицето й бяха студени като лед.
— Да налеем по-скоро в устата й малко вино — каза Кнудзон. Без да продума, Кардов отвори шишето с вино и наля няколко капки в устата на Феодора.
От гърдите й се откъсна тиха въздишка.
— Жива е — извика Ягодкин, като едва скриваше радостта си.
— Има ли някаква рана? — попита директорът на полицията.
— Изглежда, че няма. Види се, уплашила се е и е паднала от коня. Ако бяхме дошли един час по-късно, Феодора нямаше да бъде вече между живите. Трябва първо да я затоплим. Кардов, идете и съберете съчки, за да запалим огън.
Кардов веднага се завтече, а след него и Ягодкин. За минута генералът остана насаме с падналата в несвяст Феодора.
„Той не я е убил значи — каза си генералът. — Слава Богу, че Коля не е станал убиец на жена си. Но какво е станало между тях, че Феодора е чак тук?“
Феодора се понадигна и започна да диша по-свободно.
— Къде е той, генерале? Пазете ме от него, пазете ме, пазете ме от този ужасен човек, пазете ме от дивия ловец.
Генералът бе доволен, че Феодора се беше изплашила толкова много от дивия ловец.
— Но за какъв див ловец говорите? — попита генералът.
— Та нима не го видяхте сам! — възкликна изплашено Феодора. — Нали избягахте, когато той се приближи до нас?
Генералът отрицателно клатеше глава.
— Избягах ли, мило дете? Много бих се обидил, ако тези думи не бяха казани от най-хубавата уста на света.
— Но, генерале, вие сам видяхте дивия ловец.
— Дивият ловец! — каза Кнудзон. — Едва ли ще твърдите, че дивият ловец се е появил пред вас. Дивият ловец съществува само в приказките и във въображението на народа, но образовани хора като вас не трябва да вярват в такива неща.
— Не, генерале, аз го видях и зная кой е този див ловец. Пред мен той свали маската си. Когато паднах от коня изнемощяла, той се наведе над мене и с демонски смях ме гледаше страшно. Последната му дума беше… беше…
Нещастницата не успя да изрече последната дума, защото се задави от плач. Генералът я хвана за ръката и я попита:
— Какво ли е било това страшно нещо, което ви е казал дивият ловец?
Феодора веднага се опомни и разбра, че е казала много на генерала.
— Нищо — каза тя, — и аз самата виждам, че това е само въображение. На, виждате ли, че сега сама се смея на всичко. Ха, ха, ха, гледайте, генерале, аз се смея, смейте се и вие заедно с мене, Кнудзон, смейте се, моля ви, смейте се.
Но този смях разкъсваше Феодориното сърце, което още трепереше от страшното приключение, както вейка от силна буря.
— Вие вдигнахте на крака цялата дружина. Всички са в гората и ви дирят, но нам се падна щастието да ви намерим.