Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Робърт влезе в Лангли откъм източната му част и мина покрай „Ред Рединг“. Лимузините и спортните коли бяха наредени в големи солидни правоъгълници, върху които падаше призрачната светлина на лампите по тесните павирани алеи между тях. Колите приличаха на огромна армия от паднали войници в железни доспехи — и за какви ли битки, мислеше си Робърт, можеше всяка една от тях да разкаже? За катастрофа, след която колата е била поправена, но собственикът си е отишъл? За семейство, което се е разорило и колата е трябвало да бъде продадена?

Жилищната кооперация „Камелот“ бе четириетажна постройка в западната част на Лангли, само на миля разстояние от завода, в който Робърт работеше. Фоайето се осветяваше от две настолни лампи, чиято светлина се процеждаше през листата на няколко филодендрона. Ненужен телефонен номератор си стоеше забравен в ъгъла: мисис Роудс му беше казала, че според нея наемателите предпочитали преки телефони, въпреки че с тях не могат да разберат дали някой ги е търсил, докато не са си били вкъщи. Мисис Роудс живееше на партера вдясно и човек не можеше да мине през фоайето, без да я види или там, или в предния хол на апартамента й, чиято врата бе винаги отворена. Когато Робърт влезе, тя беше във фоайето и поливаше единия филодендрон с месингова лейка.

— Добър вечер, мистър Форестър! Как сте? — попита тя.

— Благодаря, добре — каза Робърт усмихнат. — А вие?

— Не се оплаквам. Много работа ли имахте днес?

— Не, поразходих се с колата извън града.

Мисис Роудс го попита за някакъв радиатор — дали е достатъчно топъл, и Робърт я успокои, въпреки че не беше обръщал внимание на радиаторите си. След това се качи по стълбите. В кооперацията имаше шест или осем апартамента; асансьор нямаше. Неговият апартамент беше на последния етаж. Робърт не беше положил усилия да се сближи с никой от съседите си — няколко млади неженени мъже, момиче на двадесетина години, една вдовица на средна възраст, която сутрин излизаше много рано, — но срещнеше ли някой от тях, винаги кимваше и разменяше по няколко думи. Единият от младежите на име Том Шайв веднъж го беше поканил да отидат заедно на боулинг и Робърт прие. Мисис Роудс беше олицетворение на типичната хазяйка — следеше с любопитство кой кога влиза и излиза, но заедно с това беше добронамерена и на Робърт дори му беше приятно, че има човек в кооперацията, който се интересува от него или поне обръща внимание дали е сам, или не, дали се прибира в пет или седем и половина, или пък в един през нощта. За деветдесетте долара на месец, които плащаше тук, Робърт можеше да си намери средно голяма къща в покрайнините на Лангли, но не го направи, защото не искаше да бъде сам. Дори безличните мебели в двете стаи на апартамента му действуваха някак успокоително: преди него тук са живели други хора, които са се постарали да не прогорят канапето и освен тъмното петно от цигара върху писалището не са нанесли други повреди; хора, които са ходили по същия тъмнозелен мокет и може би са забелязвали, че в сряда и събота го почистват. Преди него тук са живели други хора, след това са заминали някъде и сега водят съвсем обикновен и може би по-щастлив живот. Робърт подновяваше договора си с мисис Роудс всеки месец. Смяташе да остане тук още месец или най-много два. След това щеше или да наеме къща извън града, или да се премести във Филаделфия, в най-големия завод на самолетостроителното предприятие, където се извършваше монтажът. Имаше спестени шест хиляди долара, а и тук харчеше по-малко, отколкото в Ню Йорк. Още не беше получил сметката за развода, но за това щеше да се погрижи Ники чрез адвокатите си в Ню Йорк. Тя смяташе да се омъжи отново и не искаше от него издръжка.